Пепелта от паяка, полепнала по тялото на Шогуна, започна своето действие. Изроденото туловище на крокодила се преобразяваше още по-видимо във влечуго. Плюс крокодилските части се появиха нови, взели формата на изпепеления вече паяк. Пипалата израстваха с шипове накрая, а огромен паяшки клюн се появи на муцуната и гледката придоби още по-зловещ вид. Полукрокодил-полупаяк. Шогунът осъзна новите си придобивки. Отскокна така силно нагоре, че се удари в зеленясалия свод на подземието, след това пусна свилена нишка и меко се пльосна на пода. Доволен от това, че може да скача и да плете убийствени мрежи, той се огледа, за да благодари на Шулц.
Професорът, осъзнал грешката, която бе допуснал, се втурна към Ева, за да могат поне да спасят смолите. В тъмнината бе доста трудно да открият чантата.
"Паякът-гойка", явно виждащ отлично в тъмнината, политна леко и се намери до търсещите скъпоценните лепила Ева и Шулц. С гъвкавите си пипала той обгърна и двамата и ги вдигна във въздуха. С един от израстъците си взе търсената чанта и скокна заедно с улова си в дълбокия кладенец. Спускайки се самонадеяно, с помощта на прозрачната си нишка, Шогунът умираше от удоволствие, че може толкова много. Изведнъж, не преценило здравината на нишката, животното със съжаление видя как жертвите се понесоха с шеметна бързина надолу благодарение на вече скъсаната паяжина. Изродът обаче се захвана за стените на кладенеца и не можеше да осъзнае какво се е случило.
Ева и Шулц достигнаха водата и пльоснаха в нея. Силата, с която паднаха бе убийствена, но водата ги пое така меко, че все едно бяха паднали в разтопено масло. Не усетиха болка. Мислеха. .., че са вече умрели, но не бе така. Започнаха да гълтат вода, защото въздухът им бе свършил. Дробовете им се напълниха с течността. За голяма тяхна изненада те дишаха в тази гъста неестествена смес, която отлично заместваше въздуха. Оставиха се на течението да ги носи. Тъмнината не позволяваше да виждат нищо друго, освен мътната субстанция. Накъде ли ги влачеше?
Минаха много часове, откакто Ева и професорът се носеха шеметно в подземните тунели. Нищо не им се случваше. Само вода и вода покрай тях. Не можеха да говорят, или ако правеха опити, то се получаваше само пискливо изкривяване на звука. Цялата нощ мина в лудешко плуване в незнайна посока.
По едно време течението намали скоростта си и те се намериха в огромна пещера, осветена от горящи факли. Сива светлина се стелеше наоколо. Изненадата им дойде и от това, че тук всичко бе като на земята. Фотьойли и канапета опасваха отрупани с ястия маси. Разбира се, всичко бе прозрачно и неестествено. Необятното пространство бе пълно с какви ли не стилове, от барок до непознат и мистериозен интериор, с интересно разположение на креслата. Беше пусто и празно. Никаква душа. По масите бе разхвърляна храна, която преливаше в различни цветове.
В кресло, подобно на това в катакомбата на Фюрера, седеше Людовик. Изгубил всякакъв контрол над себе си, той просто седеше и не помръдваше. Като видя, обаче, Ева и Шулц, понечи да стане и да каже нещо, но от устата му излезе само боботещ звук. Въпреки това, той се хвърли в прегръдките на двамата и от очите му закапаха сълзи във вид на малки струйки вода с кървавочервен оттенък.
"Добре дошли в моето царство! - чуха тримата мисионери глас в главите си.
Обърнаха се и затърсиха източника на посланието, но нищо не видяха.
"Къде ли сме пък сега?" - зададе си мислено въпрос професорът.
"В царството на Шогуна." - дойде моментален отговор.
"Но Шогунът е горе, заклещен в кладенеца. Той се спаси с нишката си, но с нас. .., какво ли се е случило? Умрели ли сме или. ..?" - продължи мисълта си Шулц.
"Погледнете нагоре!"
Те извърнаха глави и това, което видяха, бе и неземно, и не за вярване. Целият свод на пещерата представляваше огромен череп със светещи дупки в очите.
"Та това е нещо злокобно!" - мина през главата на Ева.
"Да, точно така е, Ева! Това съм аз Шогунът и то само тогава, когато слънцето изгрее. След малко ще пристигнат всички "гойки", за да ме пълнят с какви ли не уловени души. Много ми става весело. Толкова много случки и приключения ми носят и разказват тези мои нови обитатели. Ето ги идват!" - синкавите лъчения на черепа се засилиха.
И наистина, от всички краища на пещерата нахлуха светещите субстанции на "гойките". Всяка една отиваше до очната кухина на Шогуна и се вмъкваше вътре. Гледката напомняше огромен кошер, в който влизаха работните пчелички, за да оставят сребърния си прашец.
Никой не обръщаше внимание на тримата пришълци. Людовик, стиснал делвата със затворената вътре душа на Адолф, гледаше като омагьосан и се чудеше към коя теория или легенда да причисли тази действителност. Мислите му течаха бързо и той виждаше безнадеждността на ситуацията.