"Не, не сега. Те имат още седем дни и нощи, докато им свърши жизненият потенциал, с който са заредени и все още могат да съществуват в тези условия. Това е един вид прелюдия към смъртта ви!" - отекна мисловен заряд, намиращ се някъде зад професора.
Всички насочиха погледи към нея. Това бе хубава "гойка" на средна възраст.
"Добре, тогава понаслаждавайте се на последните си дни и на човешките тела, докато краят сам си дойде!" - даде окончателната си присъда кралят на изчадията. Отиде отново на трона си и нареди на всички да започнат обряда с храната.
Както във всички общества, така и тук си имаше касти и разделения. Едни служеха за слуги, други за войскова охрана, трети готвеха храната, четвърти пък бяха артистите или така наречената развлекателна част на това съжителство на прокълнати.
След като бе наследил и приел душите, намиращи се в Шогунавата черепна кухина, Адолф бе получил вековните познания как да управлява тази напаст, която се състоеше от престъпници и убийци някога в земния си животец. Всъщност новият Шогун бе старият, но прибавил към неговите качества и тези на Фюрера на Великия Райх. През нощта той не се променяше и можеше да ходи до кладенеца в Борсбомския замък и там да се зарежда с животворната вода от дюните. А като се връщаше на сутринта, то приемаше уловените от "гойките" душици на умрелите земни нещастници и така пък се зареждаше с преживелиците на тези престъпници. Това бе върховната му наслада.
След обряда, който се състоеше от това, "гойките" да се нахранят с изсмуканата кръв от миналия ден, те придобиваха вече триизмерното си ужасно тяло и бяха готови за нови похождения под земята. Готвачите правеха какви ли не лакомства от съсирената кръв. Видът на храната, обаче, бе полупрозрачен и те се наслаждаваха на вероятно много пикантния й вкус, защото задоволство се четеше по лицата им. Нахранили се веднъж, "гойките" тръгваха на лов. Адолф осъзнаваше всичко това, като че ли винаги е бил тук и винаги е бил пълководецът на тази сган.
Тройката мисионери свикваха трудно с новата обстановка, предложена им от съдбата. Тягостното и безизходно положение, в което се намираха, сковаваше движенията и мислите им. Храната, която им бе предложена, така и не успяваха да я погълнат, защото тя бе като мираж, който бе недосегаем от материални реални същества. Това бе просто една илюзия.
Новият Шогун се изправи и с плавни движения се насочи към някакъв тунел. Той направи знак на тримата да го последват. Намериха се във второ, сравнително по-малко помещение, с много врати от неизвестна здрава и стабилна материя. Отпред стоеше "гойка-пазач". Прозрачносивите прегради имаха за заключалки, не нещо друго, ами дебели паяжинни нишки, оплетени около стъклените дръжки.
"Това е нашият затвор за непослушните и вироглави "гойки" и горко на този, който попадне тук. Ни храна, ни преобразуване, ни лов.
Топлината, в която изгарят постепенно, но сигурно, топи телата на бунтарите - мисълта на Адолф прозвуча в мозъците на придружаващите го земни.
"Гойката-пазач" се изпъчи, като изпъна крокодилското си туловище напред и отдаде почест, приличаща на тези, които се кланят на японските владетели, наречени шогуни.
"От днес нататък да не виждам този глупав поклон! Новият Шогун иска и нов поклон. Просто изпъваш ръка нагоре и напред. Ясно! И искам заедно с това да прозвучи в мозъка ми. " Да живее Адолф, новият Шогун!" — смъмри той охраната и продължи да нарежда заповедите си. — Отвори тази врата. Коя "гойка" е в тази килия?"
"Само вие, господарю, можете да отваряте вратите. Преди Старият Шогун сам ги отваряше с изсмукване на паяжинните влакна." - заобяснява якият крокодилски изверг.
"А, да...! - Адолф извади от съзнанието си придобития опит от миналото и повтори думите на пазача. - Значи да я изсмуча, а?"
Постави нишката в грозната си уста и засмука с видимо удоволствие и охота. След като се отвори вратата, на прага се появи "немирницата-гойка".
Ева и Шулц се стъписаха, виждайки това разкривено, ужасно, но познато лице. Това бе Градоначалникът на Париж. В предния им живот той ги бе убил с острия кол и то точно тук, в това подземно пространство. Тогава острият кол бе пронизал и двамата. Споменът натрапчиво се върна в мозъците им и те бяха сигурни, че това е той. Техният убиец.
"Както изглежда вие сте новият Шогун, а? - каза арогантно затворникът, покланяйки се със стария японски пирует. - Вие, господарю, не знаете кой съм, то тези зад теб знаят много добре, нали? - след това се обърна към тях с думите. - Значи сте се преродили пак, нещастници, не ви ли омръзна да се раждате и умирате, да носите болести и мъки!? Тогава бяхте Маркизът и Фелисия от Париж, а сега какви ли да сте. .., а, ха..., ха!"