" По? — попита професор Шулц озадачен.
" Да, ти винаги си се казвал просто По! — подкрепи ангелчето мисълта от сферата и продължи. — Аз бях на Земята Шумахер, но тук винаги съм бил Зол."
Сферата се приближи, долитайки до двамата. Обхвана ги и те проникнаха в нея. Професорът не усети, когато се намери вътре. Съзнанието му бе замъглено и все едно в сън, той започна да вижда като на филмова лента целия си живот. Откакто се помнеше като малък, през юношеството му, след това дори видя случката със змията и то така чисто, като че ли той го преживяваше отново. Приятелчето му и неговата нелепа смърт. След това видя живота си като студент и запознанството с Ева. Женитбата и голямата любов. Разочарованието от нейната изневяра с Адолф. Приключенията с "гойките" и загадъчната му смърт. Тези ярки картини, така дълбоко запечатани в съзнанието му и сега изплували отгоре, бяха взети и поставени в общата същност на новото същество, наречено По. Всъщност това бе старият По. По от пребиваването му на Земята като Анакондата, По като жена в лицето на Фелисия, По като граф де Мол, По като професор Шулц.
Старият По. Сега вече всичко бе в съзнанието му. Всички съществувания, всички преживелици, всичко бе вътре в неговата същност. Съществото По нямаше вече пол. То бе просто едно дете от Космоса, създадено за вечен живот и натрупване на опит, придобиване на качества, добри и лоши, изчерпване на злото от съзнанието му. Но докога? Според закона на Космоса, докато същността на това космическо дете се изчисти и от последната покварена помисъл.
По и Зол се изляха във вече познатите елипсовидни облачета и политнаха отново към изходите на Големия дом. В една от многото групички бе доста оживено. По забеляза облаче с позната структура и разбра, че това е неговото вечно другарче Леа. Леа или жената на професор Шулц Ева, Боата, Маркиза и Ксинтия.
— Ей По, тръгваме ли! — каза му тя.
— Да, Леа, да вземем ли и Зол с нас или ще се насладим на спомените само ние.
— Не, не, аз ще се приготвям за път към Земята. Трябва да си избирам майка. А пък и вие има какво да посетите след цял живот отсъствие от дома ви. Вашият парцел си го знаете, нали? Съзвездието Лебед! — каза за довиждане Зол и се спусна към бял изход, водещ незнайно накъде.
— Колко ми е мъчно за парцела. Знаеш ли как си го бяхме подредили с молекулите от Слънчевата светлина? — каза Леа.
— Какво ли правят циклопите на планетата Сирис? Нашият парцел граничи и с тях. Последният път ти се опита да влезеш в един циклоп, но излетя, тъй като той не искаше да ти се подчини, помниш ли?
— Да, но ти пък влезе и какво направи, ожени ли се за старата психарка, а... , ха ..., ха? — отвърна, на явно старо шеговито събитие, случило се на планетата Сирис, жизнерадостната Леа.
Двете облачета се отправиха към водопада. Трябваше да заредят съставките си и след това имаха намерение да отлетят с новите заряди към познатия им Космос. Разстоянието не бе проблем за тях, защото с тези заряди всяко облаче пътуваше из цялата Вселена.
*****
Набрали нужната сила от зареждането, По и Леа се изпариха от идващата от дълбините на Космоса емулсия и заеха пак състоянието си на летящи елипсовидни облачета. Преходът до съзвездието Лебед траеше, колкото би траяла една мисъл.
Парцелът представляваше огромното космическо пространство над двадесетте спътника на планетата Сирис. Самата тя бе заселена със същества от извънредно рядка раса. Биологически те имаха нещо общо с тези на Земята, но химията тук бе със съвсем други елементи и закони. Фотосинтезата бе превърнала жителите в зависима от нея двуполова и взаимно разделена раса. Леа и По винаги се смееха от сърце на този начин на владеене на закономерностите в природата на Сирис. През деня, когато слънцето грееше, материалните обитатели бяха просто растения. Само женските екземпляри бяха със корени в почвата, а мъжете се стелеха и придвижваха като лиани без корени. По този начин всеки мъжки индивид можеше да търси подходящ партньор, за да го опложда. Обаче определението растения тук не можеше да се разбира точно така, както на Земята. Жителите имаха фигурата на кенгуру, с опашка зарита в почвата, откъдето смучеха през деня сокове, а с огромните си прилепови крила фотосинтезираха. Лицата обаче имаха същите черти, както тези на Земята, дори със много по-точни и красиви форми. През нощта всъщност бе истинският живот на планетата. Заредени през деня, циклопите правеха великолепни оргии през нощта. Кенгурувите тела се стопяваха и от тях излизаха изваяни човешки тела. Тогава слизаха всички космически души, населяващи тези пространства и се втурваха лудо в телата на циклопите. Всяка вечер в тяло по избор. Заблудата, както я наричаше По бе пълна. Илюзията също. Просто това бе игра на космическите души, за да си припомнят времето прекарано на Земята, но бе и интересно. Заредени през деня, тези тела не изискваха никакво поддържане, само земните нощни развлечения ги изтощаваха. Обитателите нямаха свое съзнание и мозък. През нощта съзнанието им бе навлизалите в празните черепни кухини души от Космоса и така се създаваше илюзията за едно пълно общество.