— Ще тръгваме ли и ние? — попита Игън, когато Динисен излезе навън.
— Само минутка още — каза Найтхоук, пристъпвайки към камерата с истинския Перфектен убиец. — Исусе! Аз… той… изглежда ужасно.
— Аплазията е страховита болест.
Найтхоук впи очи в обезобразеното тяло, което приличаше повече на скелет.
— Чакал си достатъчно дълго — тихо проговори той. — Знам какво ти е коствало това. Няма да те изоставя.
Той постоя мълчаливо още миг, после се обърна към Игън.
— Добре, хайде да вървим и да видим широкия свят.
Първа глава
Джеферсън Найтхоук стоеше на двеста метра от димящите мишени, в ръката си държеше лазерен пистолет и мръщеше лице.
— Шест изстрела, пет попадения, време 4,13 секунди — обяви Ито Киношита, дребният жилав човек, изправен край него. — Много добре.
Найтхоук поклати глава.
— Скапана работа. Постави нови мишени!
— Сигурен ли си, че нямаш нужда да отдъхнеш малко? Тренираме повече от час без почивка.
— Не и докато не се справя както трябва. — Той огледа заоблените зелени контури на околната местност. — Нали и без това не притесняваме никого. Съмнявам се да има жива душа на пет мили от тук.
— Имаш 100% попадения със сонарния пистолет и оръжието, което стреля с куршуми — каза Киношита. — Освен това подобри резултата с лазерния пистолет от 50% до пет попадения от шест изстрела. Пък и времето ти е много добро. Бих казал, че поработи здравата тази сутрин.
— Най-често си служа с лазерен пистолет — отвърна Найтхоук, продължавайки да се мръщи срещу мишените. — Той не вдига шум и има най-малко тегло. А това насреща не са пет улучени от общо шест мишени, а петима убити от шестима въоръжени противници. Оцелелият ще ме убие.
— Ти си перфекционист.
— С тази професия ако не си перфекционист, няма да живееш дълго след двайсетата си годишнина.
— Колко често тренираше, когато беше… — Киношита млъкна, опитвайки се да намери подходящата дума.
— Жив ли? — попита Найтхоук с кисела физиономия.
— Да кажем, когато активно участваше в бизнеса.
— Не много често. Но тогава съвършено владеех тялото и оръжието си. Въоръжението не се е променило много от онова време насам — той посочи разнообразните оръжия, подредени на стойката зад него, — но сега е много по-леко. А това не е малка разлика. Пък и тялото ми — продължи — е в отлична форма, а това също налага да се приспособявам.
— Говориш така, сякаш това е проблем.
— Безусловно.
— Защо?
— Когато бях на двайсет и осем, си счупих ръката — обясни Найтхоук. — Досега не си давах сметка, но се оказва, че е повлияло на начина, по който държа оръжието. Не е кой знае какво, но е достатъчно да се отклоня на милиметри от целта. Освен това на младини на няколко пъти бях раняван; това също промени стойката на тялото ми. Вярно, и то не е кой знае каква промяна, но и разликата между това да убиеш и да пропуснеш целта е доста незначителна, нали?
Киношита даде необходимите заповеди към контролното табло и нови шест мишени се изправиха срещу тях.
Найтхоук ги гледа внимателно известно време, после светкавично се прицели и стреля с лазерния пистолет. Дочу се приглушен жужащ звук и само миг по-късно и шестте мишени димяха поразени.
— Време?
Киношита провери автоматичния таймер.
— 3,86 секунди.
Найтхоук постави лазерния пистолет при останалите оръжия.
— Сега е по-добре. Не е отлично, но има подобрение. — Той се обърна към Киношита. — Вече можем да пийнем по нещо. Следобед ще опитам отново, а утре ще потренирам за скорост при вадене на оръжието. Да поразиш шест мишени за три секунди не е кой знае какво, ако ти трябват още няколко секунди да измъкнеш оръжието си.
Двамата стъпиха върху добре поддържаната подвижна пътека, която ги отведе до главната сграда в комплекса. Дузина внушителни на вид машини поддържаха поляните наоколо — събираха окапалите листа и ги разлагаха на атоми, подстригваха тревата, така че навсякъде да е точно два сантиметра висока, и унищожаваха насекомите. Робот-камериерка се появи откъм едно от бунгалата и се отправи към следващото.
— Колко души могат едновременно да се настанят тук? — попита Найтхоук.
Киношита присви рамене.
— Може би около четиридесет — освен главната сграда има още дванайсет бунгала. На ден обаче не се събират повече от трима-четирима от членовете на фирмата заедно с техните любовници от двата пола. Но на фирмените партита съм виждал по триста души накуп. — Той направи пауза. — Сега обаче сме само ние двамата и шефът. Съмнявам се, че ще допуснат някой да се добере до теб и да ти направи по-изгодна оферта.