— Признателен съм за отношението ти. Кога нападаме?
— Няма да е скоро. Най-напред искам да се уверя, че по-голямата част от флотилията на Хил преследва моя кораб.
— Какъв курс държи той?
— Към Сократ VII.
— Това е точно на Вътрешната граница!
— Точно така. Както вече казах, предстои да намеря решение на още няколко проблема. — Найтхоук замълча. — Трябва да сме готови до шест-седем стандартни дни.
— Неприятно ми е да го казвам, обаче…
— Обаче?
— Говоря съвсем сериозно — започна Киношита с видима неохота. — Ако ще спасяваш някого, това трябва да е Мелисанда. По време на битката едва ли ще имаш нужда от телепат, но аз със сигурност съм ти необходим.
— Много благородно предложение — каза Найтхоук, — но наистина ще ми трябва телепат.
— Честно?
— Честно.
— В такъв случай не ми остава нищо друго освен да си живея живота — усмихна се Киношита. — Каква част от нашия разговор мога да предам на останалите?
— Аз ще поговоря с всеки от тях поотделно през следващите няколко дни. Тепърва предстои да уточняваме много подробности — каза Найтхоук.
Киношита замислено го изгледа.
— Не ми се виждаш особено разтревожен.
— А трябва ли?
— Както и да го увърташ, предстои битка с четиримилионна войска, срещу която изправяш шепа необучени бунтовници. Не стига това, ами се опитваш да убиеш най-добре охранявания политик по Вътрешната граница — замислено рече Киношита. — Това може да накара всеки друг да се изпоти и под езика.
— Вярно, всеки друг — съгласи се Найтхоук.
— Но не и теб, така ли?
— Не и Перфектния убиец — гласеше спокойният отговор.
Двадесет и шеста глава
Мелисанда се приближи към Найтхоук, който стоеше на улицата пред „Синия дракон“.
— Пратил си да ме извикат.
— Така е — отговори Найтхоук. — Искам да науча повече за твоята дарба.
— Да си балатайска жена е по-скоро проклятие, отколкото дарба — отвърна тя. — Дори за миг не можеш да си представиш какво е постоянно да си обсебен от чувствата на околните.
— Така ли е и при теб?
— Накъде биеш? — намръщи се тя.
— Не можеш ли да се отървеш от тях?
— Понякога ми се удава.
— На какво разстояние трябва да е някой, за да не ти влияе с емоциите си?
— Зависи от силата на чувствата му, както и от неговото разположение.
— Това не ми е достатъчно.
— Защо просто не кажеш какво точно те интересува, за да не губим време.
— Добре тогава, слушай — започна Найтхоук. — Представи си, че си насред пустинята или пък те заобикаля огромно равно поле. На миля от теб има човек, който постепенно се приближава. Ти обаче не го виждаш. Той не е ядосан, не изпитва страх, нито пък е обзет от лъстиви помисли към някоя жена. Въпреки това сърцето му не бие от радостна възбуда. Той просто си върви, а мислите му безцелно се реят, без да спират на нещо конкретно. На какво разстояние трябва да се приближи, за да усетиш присъствието му?
— Не знам — отговори тя. — Възможно е по-напред да го видя, а едва след това да го усетя.
— Представи си, че е полунощ, а в този свят няма луна.
— Предполагам, че има някакъв смисъл във всичко това — каза Мелисанда.
— Не бих ти задавал тези въпроси, ако нямах сериозна причина — отговори Найтхоук. — Би ли могла да го усетиш от петстотин ярда2?
— Не мога да кажа.
— Тогава от триста ярда?
— Дявол да го вземе, не знам!
— В такъв случай ще се наложи да проверим. — Той махна с ръка към „Синия дракон“. — Колко души има там в момента?
Тя затвори очи, а чертите на лицето й се изопнаха, докато се съсредоточаваше.
— Седем.
— Шест — поправи я Найтхоук.
— Усещам емоционални вълни от седем души.
— Вътре е барманът и още петима.
— Грешиш.
— А, бях забравил Касандра. Тя е на горния етаж. Можеш ли да я различиш?
— Питаш дали мога да определя как са разположени хората ли? Не, не и оттук. Но ако съм вътре сигурно ще успея.
Найтхоук я хвана под ръка и я отведе стотина ярда надолу по улицата.
— Все още ли улавяш вълните им? — попита.
— Разбира се.
— Колко са сега?
Тя отново се съсредоточи, после го погледна изненадана.
— Четирима.
— Точно така. Бях наредил трима от тях да излязат, когато ме видят да се отдалечавам по улицата. Нека повървим още малко.
Двамата се отдалечиха на още двеста ярда и тя втренчи изпитателен поглед в него, когато спряха.
— Шест?
— Казваш, че са толкова или ме питаш да потвърдя?
Тя сведе глава за миг, после отново вдигна очи.