Още преди да отворят уста за протести, той хлопна лъскавата тежка врата.
— Ето, справихме се и с твоите готвачи — обърна се той към Касандра. — Сега накъде трябва да поемем?
— Върви след мен.
— Не, ти ще вървиш след мен — каза остро той. — Само ми кажи в каква посока.
— През тази врата — посочи тя, — после надясно по коридора, през дневната и попадаме в преддверието.
— При парадното стълбище ли?
— Да.
— Да вървим.
Той излезе в коридора с насочен пистолет във всяка ръка, готов да реагира при най-малкия шум или раздвижване. Внезапно дочу стъпки зад гърба си, които идваха откъм лятната кухня. Върна се обратно, заобиколи Касандра и зачака с ледено спокойствие. Когато трима мъже влязоха през вратата, стреля. Всички бяха мъртви още преди да докоснат пода.
— Проклятие! — промърмори той.
— Какво стана?
— Сигурно сме задействали алармата вътре в къщата. Вече знаят, че сме тук.
Той се върна в кухнята и стреля в един от прозорците. Воят на алармата се присъедини към останалите.
Сетне двамата забързаха по коридора към дневната. Найтхоук унищожи поредната охранителна камера и даде знак на Касандра да приближи. Щом тя застана плътно до него, стреля в прозореца и активира алармата и на тази стая.
— Главният вход е натам, нали? — попита Найтхоук, сочейки масивната врата в дъното на стаята.
Тя кимна.
— Стълбището и асансьорът се падат отляво.
— Колко души охрана има там?
— Обикновено са дузина от почетната стража и още неколцина по-нисши служители — отговори Касандра. — Но сега, при тая тревога — кой знае? Може би всички са се струпали отпред, очаквайки нападателите. Възможно е обаче да са надушили измамата и да са утроили охраната вътре.
Една съвсем близка експлозия разтърси цялата къща.
— Надявам се Петкан да помни, че не трябва да взривява имението, докато все още сме вътре — промърмори под нос Найтхоук.
— Баща ми разполага с неколкостотин войници, така че и да иска, Петкан не би могъл да се промъкне толкова близо до къщата.
— Никога не го подценявай — каза Найтхоук. — Способен е да ги вдигне във въздуха още преди да са се усетили. — Той пристъпи към вратата. — Готова ли си?
Тя извади пистолета си и кимна с глава.
— Да вървим тогава.
Джеферсън заповяда на вратата да се отвори и изскочи в преддверието. Там имаше осем униформени мъже и двойка роботи, които стояха на стража. Петима от охраната бяха мъртви още преди да разберат какво става, а Касандра обезвреди други двама. Найтхоук светкавично насочи огъня към роботите, стопи първия с лазерния пистолет и разпиля частите на втория с мощен изстрел от сонарния. Единственият оцелял от охраната търти към асансьора.
— Хвани го! — изръмжа Найтхоук, не изпускайки от очи втория робот, който сипеше огън от отвора в корпуса си, пригоден за защита при извънредни ситуации. Продължи да го държи на прицел със сонарния пистолет, а като се убеди, че първият робот вече не представлява опасност, унищожи втория с мощен лазерен лъч. Когато машината се превърна в течен метал, откъм асансьора се дочу предсмъртен вик.
— Дявол да го вземе, страшно си добър! — възхитено извика Касандра. — Моята помощ май изобщо не ти беше нужна.
— Без теб нямаше да спра онзи и той щеше да предупреди баща ти или пък да повика подкрепление.
— Е, вече не може да го направи. Баща ми обаче така или иначе вече е разбрал, че тук е нахлул някой. — Тя замълча. — Разруших контролното табло на асансьора, затова се налага да се качим по стълбата.
— Няма голяма разлика — отвърна Найтхоук, взрян в мъртвите тела и деактивираните роботи. — Поне си защитихме гърба. Онова, което ни чака, няма да избяга, независимо дали пристигаме с асансьор или се качваме по стълбата.
— Всичко ще бъде наред, докато някой не влезе в къщата — съгласи се тя.
— Едва ли някой ще успее — каза той, прескачайки труповете. Добра се до външната врата и разтопи ключалката с един изстрел на лазерния пистолет.
— Няма ли опасност това да привлече вниманието им? — попита тя.
— Най-вероятно.
— Тогава ще разбият вратата.
— Може и да опитат — каза Найтхоук, проверявайки часа. — Наблизо обаче има една дребничка дама, която ще се изкаже след около четиридесет секунди — допълни с усмивка.
— Пелъс Атина ли?
— Точно така — рече той и се заизкачва по витата стълба.
— Чудех се каква е нейната задача.
— Същата като нашата, но отвън.
Найтхоук спря на първата площадка, огледа се на всички страни, взря се във всяка сянка, после реши, че нищо не го заплашва и продължи нагоре. На последното стъпало се забави да изчака Касандра.