Епилог
Найтхоук бавно отвори очи и надзърна иззад превръзките. Намираше се в една от орбиталните болници по Периферията, отстояща на цяла галактика от Вътрешната граница.
— Как се чувстваш? — разнесе се гласът на Касандра.
— Като чисто нов човек.
— Това е добре — усмихна се тя, — защото от предишния не беше останало много. Вече имаш нова ръка, нова раменна става и напълно различно лице.
— Предишното беше малко по-известно, отколкото би ми се искало — каза Найтхоук.
— Едва ще дочакам да ти свалят превръзките. Ще ми се по-скоро да видя лицето ти. — Тя замълча. — Между другото, твоят хирург днес ме дръпна настрана и ми сподели съмненията си, че страдаш от аплазия в начален стадий на развитие.
— Няма да се учудя особено, ако това се потвърди — отвърна Найтхоук и си помисли, че щеше да е по-добре, ако не беше стегнат в превръзките и можеше да се усмихва.
— Лекарят твърди, че след няколко месеца ще открият лек срещу нея.
— Хубаво, значи парите ще стигнат да оживее той.
— А също и за твоето лечение.
— Учените откриха лек срещу всички други болести, тогава защо да не изнамерят и за аплазията — каза той, раздвижвайки изкуствената си ръка.
Тя приседна на ръба на болничното легло.
— Иска ли ти се да се срещнеш някога с него?
Той дълго обмисля отговора си, после поклати глава.
— Не, с този не. Ще ми се да бях срещнал по-младия, онзи, който е умрял на Солио II. На него сигурно също бих могъл да помогна. Оригиналът няма да се нуждае от ничия помощ, щом веднъж го излекуват от болестта.
— Да, но ще се озове в един напълно непознат за него свят, при това на шейсет и две годишна възраст — подчерта Касандра. — Не мислиш ли, че ще му трябва някой, който да го подкрепя, докато се приспособява?
— Той е Перфектния убиец — каза кратко Найтхоук, сякаш това обясняваше всичко.
Което си беше точно така.