— Отдавна живея на земята и, надявам се, никога не съм бил тъй близо до небето, както сега — отвърна траперът. — Жилището ми, ако може да се нарече жилище, не е далеч. Ала ще ми позволиш ли същата волност, която ти тъй леко си позволяваш спрямо другите? Отде идваш и къде е твоят дом?
— Полека, полека; когато свърша с въпросите си, ще дойде и твоят ред да разпитваш. С какъв лов може да се занимаваш при лунна светлина? Да не би да дебнеш биволи в такъв час?
— Както виждаш, отивам от един бивак на пътешественици, който е хей зад оня хълм, до собствения си вигвам11. С това не вредя никому.
— Вярно, не вредиш. И си взел тази млада жена да ти показва пътя, защото го познава много добре, а на теб ти е съвсем непознат!
— Срещнах я тук, както срещнах и теб, случайно. Десет трудни години прекарах из тия ширни поля и нито веднъж до тази вечер не бях срещал бял човек в тоя час. Ако моето присъствие тук пречи, някому, прощавай, ще продължа пътя си. Като чуеш това, което ще ти разкаже младата ти приятелка, и на мен ще повярваш.
— Приятелка ли? — възкликна младежът, като свали кожената шапка от главата си и прокара полека! пръсти през гъстите си буйни черни къдри. — Ако съм виждал досега това момиче, Бог да ме…
— Стига, Пол! — прекъсна го девойката, запушвайки устата му с длан толкова свойски, че трудно беше вече да се повярва на последните му думи. — Този честен старец ще запази нашата тайна. Разбрах това по очите му и по благите му думи.
— „Нашата тайна“? Елен, ти забравяш…
— Не забравям. Не съм забравила нищо, което трябва да помня. Но все пак ти казвам, че можем да се доверим на този честен трапер.
— Трапер ли? Значи, той е трапер? Дай ми ръката си, дядо. Трябва да се запознаем като хора с близки занаяти.
— В този край не се изисква много сръчност — отвърна другият, като разглеждаше силната и пъргава фигура на младежа, който се облегна небрежно, но не без известно изящество на пушката си. — За да уловиш божа твар в капан или в мрежа, е нужна повече хитрост, отколкото мъжество; това подхожда на моята възраст! Ала човек на твоите години и смел като теб би могъл да се занимава с нещо по-подходящо.
— Аз ли? Ами че аз никога в живота си не съм слагал в кафез нито пъргава норка, нито видра-гмуркачка; но, виж, трябва да призная, че няколко пъти ми се е случвало да прострелям тия тъмнокожи дяволчета, макар по-разумно да беше да си пазя барута в рога и оловото в торбичката. Не, старче, за нищо на света не бих се занимавал с гадини, които пълзят по земята.
— Тогава с какво се препитаваш, приятелю? Защото каква полза да се луташ из тия краища, щом се отказваш от законното си право да ловиш зверовете по полята…
— От нищо не се отказвам. Изпречи ли ми се някоя мечка по пътя, по-добре да се прости с душата си. Елените ме надушват. А колкото до биволите… аз, незнайни старче, съм убил повече рогати добичета от най-големия касапин на целия щат Кентъки.
— Значи, умееш да стреляш? — рече траперът и някакво скрито пламъче заблестя в очите му. — Значи, имаш и твърда ръка, и вярно око?
— Ръката ми е като стоманена клопка, а окото ми — по-бързо от куршум. Ще ми се сега да е жарко пладне, старче, и над главите ни да лети на юг някое ято от тукашните бели лебеди или черноперести патици и най-хубавата птица от ятото да се понрави на теб или на Елен и обзалагам доброто си име за рог барут, че след пет минути тая птица ще падне, и то от първия куршум. Пушка-сачмалийка не признавам! Никой не може да каже, че ме е виждал със сачмалийка в ръка.
— Бива си го тоя момък! Веднага личи по държането — мърмореше си траперът, обръщайки се към Елен, сякаш да я насърчи. — Мога смело да кажа: няма да сбъркаш, ако продължаваш да се срещаш с него. Я ми кажи, момко, а случвало ли ти се е да улучиш скачащ елен между рогата? Хекторе, мирувай, песчо, мирувай. Само като споменеш на куче за елен, тутакси му кипва кръвта… Е, случвало ли ти се е да повалиш скачащ елен по тоя начин?
— Все едно да ме питаш: „Ял ли си еленско месо?“ Другояче не може и да бъде, непознати старче. Аз пощадявам елен само когато го сваря заспал.
— Да, да, дълъг и щастлив живот ти предстои… да, и честен живот! Аз съм стар и, струва ми се, мога да добавя — грохнал и безполезен; но ако ми се даде възможност да избирам наново възраст и място — макар че това никога не е било и не бива да бъде във властта на човека, дори ако ми дарят такова нещо, бих казал: двайсет години и горските дебри! Ала кажи ми: какво си правиш кожите?
— Кожите си ли? Че аз в живота си не съм убивал елен заради кожата му и патица заради перушината й! От време на време свалям по нещо за да се нахраня с месото или ръката ми да не загуби похватността си, но утоля ли глада си, прерийните вълци вземат останалото… Не… не, аз държа на занаята си, от който припечелвам повече, отколкото бих взел от всички кожи, продадени оттатък Голямата река.