Старецът и девойката се вслушаха напрегнато да разберат значението на всеки подозрителен шум, както би сторил всеки в тяхното положение, особено след като бяха чули толкова много тревожни предупреждения. Да, нямаше съмнение — чуваха се, макар и още слабо, странни звуци. Младежът и приятелката му се надпреварваха да правят различни догадки за естеството на тия звуци, когато един порив на нощния вятър донесе до слуха им тропот на биещи копита така ясно, че не можеше да има вече никаква грешка.
— Прав съм! — каза пчеларят. — Пантера е подгонила стадо биволи. Или може би схватка между самци.
— Слухът ти те лъже — възрази старецът, който, откакто собствените му уши успяха да доловят далечния шум, стоеше като статуя, изобразяваща напрегнато внимание. — Скоковете са много дълги за бивол, а и много отмерени — не изразяват уплаха. Ш-шт… Сега са в дол, където тревата е висока и шумът се заглушава! Аха, пак са на твърда земя… А сега се изкачват по склона… право към нас. Ще бъдат тук, преди да сварите да се скриете!
— Бързо, Елен! — викна младежът, улавяйки другарката си за ръката. — Ще се опитаме да стигнем лагера!
— Много късно, много късно! — възрази траперът. — Тия проклетници се виждат вече: мръсна шайка сиукси, както личи от разбойническия им вид и безредната им езда!
— Сиукси ли са, дяволи ли са, ще видят, че сме мъже! — каза пчеларят с такъв страшен вид, като че ли предвождаше голям отряд смелчаци като него. — Ти имаш пушка, старче, и ще натиснеш спусъка й, за да защитиш едно безпомощно християнско момиче, нали?
— Залягайте, залягайте в тревата… и двамата! — прошепна траперът, сочейки им гъстия буренак, който беше избуял наблизо. — Късно е за бягство, а за сражение нямаш достатъчно бойци, глупаво момче. Залягай в тревата, ако милееш за това момиче и ако ти е скъп животът!
Той беше тъй настоятелен и тъй бързо и чевръсто изпълни собствената си заповед, че двамата веднага му се подчиниха, което явно се налагаше от положението. Луната се бе скрила зад ивица леки, пухкави облаци, която опасваше небосклона; предметите едва се виждаха в бледата й, колеблива светлина, очертанията и размерите им се открояваха смътно. Траперът бе успял да скрие приятелите си в тревата — те го послушаха, защото при опасност опитът и решителността обикновено надделяват — и сега слабите лъчи на нощното светило му позволиха да разгледа безредната група ездачи, която препускаше право към тях.
Действително цяла орда същества, които приличаха не на хора, а по-скоро на демони, отдали се на нощна вакханалия из пустата равнина, се приближаваха със страшна бързина, и то в такава посока, че поне един от тях неминуемо щеше да мине през мястото, където бяха залегнали траперът и приятелите му. От време на време нощният вятър донасяше тропота на копита, който се чуваше съвсем ясно право пред тях или почти заглъхваше, когато ездачите се носеха стремително през килима от есенни треви, и това придаваше на гледката още по-призрачен вид. Траперът, който бе повикал кучето си и му бе заповядал да залегне до него, сега се привдигна на колене и внимателно и зорко започна да следи от прикритието си движението на групата, като ту успокояваше изплашената девойка, ту се мъчеше да възпира нетърпеливия младеж.
— Ни повече, ни по-малко, тридесет негодника! — промърмори си той сякаш между другото. — Аха, тръгват към реката. Мирувай, песчо, мирувай… Не, пак завиха насам… Тия разбойници май сами не знаят накъде отиват! Ех, момче, да бяхме поне шестима, каква засада щяхме да им направим на това място!… Недей така, недей така, момко, наведи се повече, че ще ти видят главата… Пък и не съм много сигурен дали ще бъде редно да ги очистим, тъй като не са ни направили нищо лошо. Пак завиват към реката… Не, изкачват хълма; сега не трябва да шаваме, все едно, че душата ни е напуснала тялото.
С тези, думи старецът се мушна в тревата и замря, сякаш душата му наистина бе напуснала тялото; след миг групата диви ездачи прелетя край тях тъй безшумно и бързо, че човек можеше да ги помисли за призраци. Тъмните летящи фигури бяха вече изчезнали, когато траперът се реши да вдигне глава — очите му дойдоха наравно с връхчетата на превитата трева — и същевременно даде знак на спътниците си да мълчат и да не мърдат.
— Спускат се по склона към лагера — продължи той със същия тих глас. — Не, спират в дола и се скупчват като елени — сигурно се съвещават. Господи, пак се връщат обратно, не можем да се отървем от тия влечуги!
Той се скри отново в гостоприемната трева, а след миг черният отряд вече препускаше в безпорядък по билото на малкото възвишение, където лежаха траперът и неговите спътници. Скоро стана ясно, че ездачите се бяха върнали тук, за да разгледат отвисоко тъмния хоризонт.