Едни слязоха от конете, други запрепускаха насам-натам, като че изучаваха с голям интерес местността. За щастие на скритите, тревата, в която бяха намерили убежище, не само ги правеше незабележими за очите на индианците, но и беше препятствие за необучените и диви като самите ездачи коне, които в безразборния си бесен галоп можеха да ги стъпчат.
Най-после един снажен, мрачен индианец, който, ако се съди по важния му вид, изглежда, беше техният водач, събра около себе си главатарите и те, без да слизат от конете си, започнаха да се съвещават. Тази група бе спряла до самия край на тревния гъсталак, в който бяха скрити траперът и приятелите му. Индианците имаха много свиреп вид и отрядът ставаше все по-заплашителен, колкото повече се умножаваше с присъединяването на нови и нови ездачи, един от друг по-страшни и по-непривлекателни. Момъкът вдигна очи и следвайки естествения си инстинкт, измъкна пушката изпод тялото си и почна да я зарежда. Момичето до него зарови лицето си в тревата — подтиквана от чувство, може би също тъй естествено за пола и привичките й — предоставяйки му да действа така, както подсказваше горещата му кръв; но старият и благоразумен съветник прошепна строго в ухото му:
— Щракането на спусъка е тъй добре познато на тези негодници, както звукът на тръбата — на войника! Скрий си оръжието, скрий си оръжието! Докосне ли лунен лъч цевта, тия дяволи веднага ще я забележат, защото очите им са по-остри от очите на най-свирепата змия! Помръднеш ли малко, ще ни запратят някоя стрела.
Пчеларят се подчини за момента — не мърдаше и мълчеше. Но светлината, макар и слаба, позволи на трапера да се убеди — по смръщеното чело и заплашителния поглед на младия човек — че дори и да открият убежището им, победата на индианците няма да бъде безкръвна. Като видя, че младежът няма да го послуша, траперът взе съответните мерки и зачака по-нататъшния развой на събитията с присъщото си спокойствие и търпение.
В това време сиуксите — съобразителният старец се бе сетил що за хора са опасните им съседи — бяха свършили съвещанието си и отново се пръснаха по билото на хълма, сякаш търсеха нещо скрито.
— Тия демони са чули кучето ми! — прошепна траперът. — А слухът им е безпогрешен и разстоянието не им пречи. По-ниско, момко, по-ниско, прилепи главата си до земята като спящо куче.
— По-добре да се изправим и да се доверим на мъжеството си — възрази нетърпеливият му другар.
Той се канеше да добави нещо, но усети някаква ръка грубо да го хваща за рамото, вдигна очи и съзря мрачното и свирепо лице на индианец. Макар и изненадан и поставен в неизгодно положение, младежът не беше склонен да се предаде тъй лесно. По-бърз от куршума на пушката си, той скочи и улови противника си за гърлото тъй здраво, че схватката скоро щеше да свърши, ако траперът, обвивайки ръце около тялото му със сила, неотстъпваща на неговата, не го накара да отслаби хватката си. Преди да успее да укори другаря си за тази явна измяна, цяла дузина сиукси ги заобиколиха и тримата се видяха принудени да се предадат в плен.
ГЛАВА IV
Херойо скъпи, този бой свиреп
вълнува мене повече от теб!
Злополучният пчелар и другарите му бяха пленени от хора, които без преувеличение могат да се нарекат париите на американските пустини. От незапомнени времена сиуксите враждуват със съседите си в прериите и дори днес, когато вече започват да чувствуват около себе си влиянието и властта на цивилизованото управление, се смятат за опасно и вероломно племе. А по онова време, когато се развиваха събитията на нашата повест, беше още по-лошо: малцина бели дръзваха да се зареят в тия далечни и незащитени земи, населени, както се разправяше, от такъв коварен народ.
Макар че се остави да бъде пленен без съпротива, траперът много добре знаеше в ръцете на какви хора бе попаднал. Но и най-проницателният човек трудно би решил поради какви тайни подбуди старецът позволи безропотно да бъде ограбен: от страх ли, от хитрост или от примирение със съдбата. Той не само не се възпротиви на грубия и насилствен начин, по който сиуксите извършиха обезоръжаването, но и даже поощри алчността им, като предложи на вождовете ония неща, които по негова преценка бяха най-желани от тях. Пол Ховър, напротив, макар и пленник, посрещаше с най-дълбоко възмущение безцеремонната грубост, с която победителите се отнасяха с него и с имуществото му. Неведнъж той даде категоричен израз на недоволството си от този произвол и понечваше да се възпротиви открито, но от такава отчаяна постъпка го възпираха увещанията и молбите на разтрепераната девойка, която се бе вкопчила доверчиво в младежа, сякаш да му покаже, че възлага всичките си надежди на него и че желанието да й помогне не е достатъчно, а трябва да бъде и благоразумен.