— И самата природа ги опровергава. Въздухът, водата и земята са дадени даром на човека и никой не е властен да ги дели на части. Човек трябва да пие и да диша, и да ходи, затова всеки има право на свой дял от земята. Скоро държавните земемери ще почнат да забиват жалените си и да прокарват межди не само под краката ни, но и над главите ни! Ще почнат да изписват лъскавите си документи с високопарни думи, по силата на които земевладелецът, или може би е по-правилно да го наричаме въздуховладелец, ще получи еди-колко си педи небе, с правото да използва за разграничителен стълб еди-коя си звезда или еди-кой си облак за въртене на вятърната му мелница!
Скватерът произнесе тия думи разпалено и надуто и накрая се изсмя презрително с цяло гърло. Подигравателният, зловещ смях се предаде първо на един от тромавите му синове, после — на друг, докато обиколи цялото семейство.
— Хайде, стига, траперю — продължи Ишмаел по-добродушно, сякаш се чувстваше победител, — трябва да ти кажа, че никой от нас не е имал работа с нотариални актове, със съдебни изпълнители и с белязани дървета, тъй че да не си губим времето с празни приказки. Ти отдавна бродиш из тая степ, затова и те питам откровено, а ти ми отговори безпристрастно: ако беше на мое място, как щеше да постъпиш?
Старецът се колебаеше, като че ли не му се искаше много да дава съвет за такава работа. Но тъй като всички очи бяха вперени в него и накъдето и да се обърнеше, отвсякъде срещаше поглед, впит в собственото му развълнувано лице, отговори тихо и печално:
— Много често съм виждал как се пролива човешка кръв в празни кавги, затова не искам да чувам пак гневния глас на пушка. Десет уморителни години прекарах сам в тия голи равнини, чакайки да дойде часът ми, и нито веднъж не съм нанасял удар на враг, по-човекоподобен от гризли, сивата мечка…
— Ursus horribilis — промърмори докторът. Говорещият млъкна при звука на гласа му, но като разбра, че това е само един вид мислено възклицание, продължи със същия тон:
— По-човекоподобно от сивата мечка или от пантерата от Скалистите планини, ако не се смята бобърът, умно и хитро животно. Какво да те посъветвам? Даже самката на бизона е готова да се бие за рожбата си!
— Значи, никой не ще може да каже, че Ишмаел Буш обича децата си по-малко, отколкото мечката — мечетата си!
— Ала мястото е много открито, десетина души не могат да издържат срещу петстотин.
— Да, така е — съгласи се скватерът, като обгърна с поглед скромния си лагер. — Но все пак може да се направи нещо, когато има коли и тополи.
Траперът поклати глава недоверчиво и като сочеше вълнистата прерия на запад, отговори:
— Пушка може да изпрати куршум от ония хълмове чак до лагера ви, а стрелите откъм горичката в тила няма да ви оставят да подадете нос и ще се криете като лалугери в дупките си. Не, няма да го бъде, няма да го бъде. На три мили оттук има едно място, където може, както съм мислил често, когато съм прекосявал пустинята, да се издържи с цели дни и седмици, стига да се намерят сърца и ръце, готови да се за-ловят с такава кървава работа.
Тих подигравателен смях отново пробяга между младежите — достатъчно ясен знак за готовността им да се впуснат дори в още по-опасно начинание. Скватерът се улови жадно за съвета, тъй неохотно подметнат от трапера, който, следвайки свои особени съждения, очевидно си бе внушил, че е негов дълг да стои настрана. Няколко преки и настойчиви въпроса позволиха на скватера да получи допълнителни сведения, необходими, за да се извърши замислената операция; след това Ишмаел, обикновено муден, но в трудни моменти способен да прояви изумителна енергия, пристъпи незабавно към изпълнението на плана си.
Макар че всеки работеше напрегнато и усърдно, задачата изискваше много усилия и труд. Трябваше да влачат сами натоварените коли на голямо разстояние през равнината, без път и ориентир, водейки се единствено от указанията на трапера, който знаеше само общата посока. Мъжете вложиха в тая работа цялата си исполинска сила, но немалко труд падна и върху мишците на жените и децата. Докато синовете, разпределили помежду си тежко натоварените фургони, ги дърпаха с всичка сила нагоре по близкия склон, майка им и Елен, заобиколени от изплашените дечурлига, се влачеха отподир, превити под тежестта на разната покъщнина, която всеки носеше според силите си.
Сам Ишмаел надзираваше и се разпореждаше за всичко, като от време на време побутваше с могъщото си рамо някоя заседнала каруца, докато не видя, че главната трудност по пътя им — да се измъкнат на равно място — е преодоляна. Тук той посочи какво направление да следват, като предупреди синовете си да се движат така, че да не загубят преимуществото, постигнато с толкова труд, кимна на шурея си и се върна с него в опустелия лагер.