— Малкото сила, която ми е останала — възрази траперът, — мога да употребя и за тази кола не по-лошо, отколкото за всяка друга.
— Да не ни мислиш за хлапаци! — разсмя се Ишмаел злобно и едновременно подигравателно и задърпа с мощните си мишци малката кола, която се затъркаля по тревата едва ли не със същата лекота, с която по-рано я бяха теглили конете.
Траперът стоеше загледан в отдалечаващата се кола и все се чудеше какво ли е скрито в нея, докато и тя стигна билото и на свой ред изчезна зад хълма. Тогава извърна очи към опустялото място наоколо. Човек, свикнал толкова отдавна на самота, едва ли би се смутил от това, че около него няма жива душа, ако напуснатият лагер не напомняше толкова много за доскорошните си обитатели и за оставеното от тях опустошение, което старецът тутакси забеляза. Клатейки глава, той вдигна взор към светлата пролука, доскоро запълнена с клоните на тия дървета, които сега лежаха в нозете му, оголени от зеленина — безполезни, захвърлени пънове.
— Да — прошепна той, — трябваше да се сетя… трябваше да се сетя, че ще стане така! Много пъти съм виждал същото. И все пак сам ги доведох тук, сега им показах единственото убежище, което може да се намери на много мили наоколо. Такъв е човекът — алчен, горд, рушител, грешник! Опитомява полския звяр, за да угоди на празните си прищевки, и като лишава животните от естествената им храна, учи ги да оголват дърветата, за да залъжат глада си.
Някакво шумолене в ниските храсти, оцелели малко по-нататък, по края на блатистата низина — останки от горичката, където бе стоял лагерът на Ишмаел, — стигна в тоя миг до ушите на трапера и прекъсна монолога му. По навик, усвоен от дългогодишен живот в тия пущинаци, старецът вдигна пушката си почти със същата живост и бързина, както на младини; но опомнил се изведнъж, свали оръжието с предишната примирена тъга в очите.
— Излез, излез! — подвикна той. — Птица ли си или звяр, тези старчески ръце няма да те погубят. Хапнал съм и съм пийнал, защо ще отнемам нечий живот, щом нуждите ми не изискват жертви? Не е далеч времето, когато птиците ще изкълват беззрачните ми очи и ще накацат може би по оголените ми кости; защото, ако всичко живо е създадено, за да загине, как мога да очаквам аз да живея вечно? Излез, излез де! Тези слаби ръце не могат да ти причинят никакво зло.
— Благодаря за благите ти думи, стари траперю! — викна Пол Ховър и изскокна от скривалището си. — Когато насочи дулото си към мен, видът ти никак не ми харесваше: сякаш говореше, че си бил някога майстор-стрелец.
— Което си е право, право си е! — възкликна траперът и се засмя, спомняйки си с тайно задоволство някогашната си сръчност. — Едно време малцина знаеха по-добре от мен достойнствата на дълга пушка като тази, макар и да изглеждам сега стар и безпомощен. Да, прав си, млади човече: някога беше опасно да помръднеш лист на такова разстояние от мен, че да не чуя, или — додаде той, като сниши глас и се навъси — червенокож минго да надзърне с крайчеца на окото си от засада. Чувал ли си за червенокожите мингоси?
— Чувал съм за миноги40 — каза Пол, като улови стареца под ръка и го побутваше леко към гъсталака; при това той се озърташе трескаво и неспокойно, сякаш да се увери, че никой не го следи. — За най-обикновени миноги, само не и червенокожи.
— Господи, Господи! — продължи траперът, като клатеше глава и се смееше все тъй лукаво, но беззвучно. — Това момче бърка човека с риба! Макар че мингото не пада по-долу от животните, а сложиш ли пред очите му бутилка ром, и то тъй, че да може да я стигне, става по-лош от звяр. Ох, никога няма да забравя оня проклет хурон от Горните езера. Свалих го с един куршум, както се беше разположил на една скала в планините на хори…
Гласът му заглъхна в гъсталака, където се остави да бъде завлечен от Пол: унесен в спомени за места и случки от преди половин век, той следваше младежа, без ни най-малко да се противи.
ГЛАВА VIII
Я как са се вкопчили! Ще ида да погледам.
Този гаден лицемер и мошеник Диомед
е завързал за шлема си оня влюбен хлапак
и жалък глупчо!
За да не уморяваме читателя, няма да удължаваме разказа, а ще го помолим да си представи, че е минала една седмица между сцената, с която завърши предишната глава, и събитията, за които искаме да разкажем в тази.
Времето вървеше към промяна; лятната зеленина все по-бързо отстъпваше пред кафявата и пъстра премяна на листопада. Небето беше забулено от препускащи облаци, напластени на грамади един върху друг, които буйните вихри въртяха стремително или внезапно разкъсваха, отваряйки за миг пролуки в чистото, лъчезарно небе, тъй прекрасно и величествено във вечния си покой, че не можеха да го смутят мимолетните тревоги на долния свят. А там, ниско, вятърът метеше дивите, голи степи с такава бурна сила, каквато рядко може да се наблюдава в по-закритите части на нашия континент. В старо време, когато са се раждали митовете, човек лесно можел да си представи, че богът на ветровете е позволил на подвластните си помощници да се измъкнат от бърлогата си и сега те вилнееха из тия пусти простори, където нито дърво, нито планина, нито преграда, сътворена от човека — никакво препятствие не можеше да попречи на лудориите им.
40
Тук има игра на думи, понеже Пол бърка понятието „мингоси“ (индианско племе) с „миноги“ (вид риба). — Б. пр.