— Нетолерантност?
— Ние, наскоро починалите, наскоро погребаните, сме малцинство. Преследвано малцинство. Те създават закони срещу нас.
Спираш.
— Малцинство?
— Да. — Той сграбчва ръката ти. — Желани ли сме? Не! От нас се страхуват, гонят ни като овце, крещят ни, замерят ни с камъни — също като евреите. Това е лошо, казвам ти, това не е справедливо! — Вдига яростно ръце и удря въздуха. — Нима е честно да се разлагаме в гробовете си, докато останалият свят пее, смее се и танцува? Нима е честно те да обичат, докато ние лежим студени, да докосват, докато нашите ръце са станали на камък? Не! Казвам за тях — долу, долу! Защо трябваше ние да умрем? Защо не другите?
— Може би…
— Хвърлят пръст в лицата ни и слагат отгоре камък, за да ни затиска. Носят цветя и ги оставят да гният. Веднъж годишно, а понякога дори и това не правят! Ох, как само мразя живите. Проклети глупаци! Танцуват цяла нощ и правят любов до сутринта, а ние сме изоставени. Нима това е правилно?
— Не съм го поглеждал по този начин…
— Е, ние ще ги оправим! — извиква той.
— Как?
— Тази нощ хиляди от нас се събират в Елисейската горичка. Аз ще водя нашата армия. Ще излезем на марш! Твърде дълго ни пренебрегваха. Щом ние не можем, и те няма да живеят! Ще дойдеш ли, приятелю? Говорих с мнозина. Ела при нас. Тази нощ гробищата ще се отворят и Изгубените ще се изсипят, за да удавят неверниците. Ще дойдеш ли?
— Да. Може би. Но сега трябва да вървя. Търся нещо… По-късно, по-късно ще дойда.
— Добре — казва той. Отдалечаваш се, оставяш го в сенките. — Добре, добре, добре!
А сега нагоре, бързо. Слава Богу, че нощта е студена.
Ахваш. Ето я, светеща в нощта с простичко великолепие — къщата, в която баба приютяваше и хранеше квартирантите си. В тази величествена висока къща се провеждаха съботни пиршества. Тук, като дете, ти стоеше на верандата, гледаше как ракетите се издигат на огнените си стълбове, а фойерверките пръскат искри и в ушите ти кънтяха гърмежите на месинговото оръдие, запалено от ръчно свитата цигара на чичо Байън.
Сега, разтреперан от спомена, разбираш защо вървят мъртвите. За да видят още нощи като тази. Тук, където росата падаше върху ливадата, а ти се боричкаше с децата, мачкаше мократа трева и чувстваше сладостта на момента, на настоящето. Няма утре, няма вчера, живееш сега, тази нощ!
А ето там, там, помниш ли? Това е домът на Ким. Жълтата светлина отзад идва от нейната стая.
Отваряш портата с трясък и бързаш по пътеката.
Приближаваш прозореца и виждаш как застоялият ти дъх полепва по студеното стъкло. Мъглата изчезва и стаята й се появява — дреболиите, пръснати по малкото меко легло, намазаният до блясък под от черешово дърво, мъхнатите килими, досущ като спящи кучета.
Тя влиза в стаята. Изглежда уморена, но въпреки това сяда и започва да реши косата си.
Затаил дъх, притискаш ухо до студената дъска, заслушваш се и сякаш от дълбините на морето я чуваш да пее, толкова тихо, че думите се превръщат в ехо, преди още да са изпети.
Почукваш по прозореца.
Но тя не се обръща, а продължава нежно да реше косата си.
Почукваш отново, по-неспокойно.
Този път тя оставя гребена, става и приближава прозореца. Отначало не вижда нищо — ти си в сенките. После се вглежда по-внимателно. Вижда смътна фигура в мрака.
— Ким! — Не можеш да се сдържиш. — Аз съм! Ким!
Пристъпваш напред към светлината. Лицето й пребледнява. Не извиква, но очите й се разширяват и устата й се отваря, сякаш мълния е улучила земята под нея. Леко се дръпва назад.
— Ким! — викаш ти. — Ким.
Казва името ти, но ти не го чуваш. Иска да избяга, но отваря прозореца и отстъпва, хлипайки, докато влизаш през него.
Затваряш прозореца и стоиш, олюлявайки се, само за да откриеш, че тя е в другия край на стаята, полуизвърнала лице.
Опитваш се да измислиш какво да кажеш, но не можеш, и тогава я чуваш да плаче.
Накрая тя успява да проговори:
— Шест месеца — казва. — От толкова време те няма. Когато си отиде, плаках. Никога не съм плакала толкова през живота си. Но сега ти не можеш да си тук.
— Тук съм!
— Но защо? Не разбирам. Защо дойде?
— Бях се изгубил. Беше много тъмно и започнах да сънувам. Не знам как. И ти беше в съня ми, и не знам как, но трябваше да намеря начин да се върна.
— Не можеш да останеш.
— Мога, до изгрев слънце. Още те обичам.
— Не го казвай. Вече не бива да го правиш. Моето място е тук, а твоето там, и в момента съм ужасно уплашена. Толкова време мина. Нещата, които правехме, нещата, с които се шегувахме и смеехме, тях все още ги обичам, но…
— Тези мисли не ме напускат. Връщат се при мен отново и отново, Ким. Моля те, опитай се да разбереш.