Останалите изгледаха Рейдж, сякаш на челото му бе изникнал рог. Нищо необичайно. И на Тор му беше ясно, че въпреки нелепото изпълнение, не ги ли послушаше, щяха направо да му разкажат играта.
Също нищо необичайно.
Рейдж се завъртя, издаде задните си части и започна да ги шляпа, като че бяха тесто за хляб. Единственото хубаво в това беше, че каквото и да дрънкаше, то не можеше да се чуе.
— В името на Скрайб Върджин — промърмори Зи. — Спаси ни от тези мъки и се прибери у дома.
— Знаете ли какво, никога не бях мислил, че да си сляп, си има своите предимства — намеси се някой.
— Или глух.
— Или ням.
Тор се озърна наоколо с надеждата, че от сенките ще изскочи нещо, вонящо на тридневен сандвич. Никакъв късмет.
И току-виж, Рейдж решил да имитира движенията на робот. Или да изпълни гръмогласно «Туист енд шаут». Братята никога нямаше да му го простят.
Час и половина.
Връщането до дома отне цял час и половина.
Доколкото Джон Матю можеше да прецени, по-дълго щяха да пътуват само ако на Бъч му беше хрумнало да мине през Кънектикът. Или може би през Мериленд.
Когато най-накрая стигнаха до огромната каменна сграда на имението, той не изчака ескалейдът да бъде паркиран... или дори да намали скорост. Отвори вратата и изскочи в движение. Затича се в мига на приземяването си и взе стъпалата към главния вход на един скок. Влетя във вестибюла и тикна лицето си толкова близо до охранителната камера, че едва не счупи обектива с нос.
Масивната бронзова врата се отвори сравнително бързо, но проклет да е, ако можеше да каже кой му бе оказал честта да го стори. Този път невероятното фоайе в цветовете на дъгата, с колоните си от мрамор и малахит и с високия си изрисуван таван не му направи никакво впечатление. Нито мозайката на пода, докато изминаваше разстоянието до другия му край с бясна скорост, още по-малко пък произнасянето на името му от дявол знае кого.
Стигна до вратата под главното стълбище, втурна се в подземния тунел, който свързваше къщата с тренировъчния център, и въведе кода с такъв замах, че беше цяло чудо как не строши клавиатурата. Влезе в офиса през склада за материали, заобиколи бюрото, мина през стъклената врата и.
— В момента я оперират — уведоми го Ви от около петдесет метра разстояние.
Братът стоеше пред основното помещение за прегледи с ръчно свита цигара между зъбите и запалка в облечената си в ръкавица ръка.
— Ще отнеме още около двайсет минути.
Прозвуча изсъскване и се появи пламъче, а Ви поднесе запалката към върха на цигарата. Когато издиша, из коридора се разнесе ароматът на турски тютюн.
Джон потърка глава с усещането, че метафорично е включен на пауза.
— Всичко с нея ще е наред — произнесе обгърнатият в облак дим Ви.
В момента нямаше закъде да се бърза, и то не само защото тя се намираше на операционната маса. Повече от очевидно беше, че Ви е бил поставен в този коридор като жива и дишаща ключалка. Джон нямаше да влезе, освен ако братът не го пуснеше.
Навярно решението беше разумно. Като се имаше предвид настроението му, вероятно би строшил вратата като в някой анимационен филм, оставяйки дупка с очертанията на тялото си — естествено точно това ти е нужно, когато се намираш насред изпълнение със скалпел.
Лишен от мишена, Джон затътри мизерния си задник до брата.
— Те са те сложили тук, нали?
— Не. Просто почивка за цигара.
— Да бе.
Джон се облегна на стената до другия мъж, изкушен да обработи тила си в бетона, но не искаше да поема риска да вдига шум.
Прекалено рано е, каза си. Прекалено рано, за да попречи на поредната медицинска процедура, свързана с нея. Прекалено скоро да имат скандали. Прекалено скоро за толкова напрежение и гняв.
— Може ли да пробвам една от тези?
Ви повдигна вежда, но не се опита да го вразумява. Просто извади кесийка и пакет хартия за цигари.
— Ще се обслужиш ли сам?
Джон поклати глава. Въпреки че безброй пъти беше наблюдавал как Ви си свива цигари, никога не беше опитвал нещо подобно.
Освен това не беше сигурен, че ръцете му са достатъчно надеждни в момента.
Ви се справи за секунди и докато му подаваше гвоздея за ковчега, щракна със запалката.
Двамата се наведоха и точно преди Джон да докосне върха на цигарата до пламъка, Ви каза:
— Един съвет. Силни са, така че дърпай внимателно.
Триста дяволи.
Дробовете на Джон не просто се опълчиха на атаката а изпаднаха в пълна криза. И докато той се мъчеше да изкашля бронхите си навън, Ви взе дразнителя от ръката му. Услужливо от негова страна... Това даваше възможност на Джон да опре длани в бедрата си, да се наведе и да кашля на воля.