В огромното помещение имаше само едно нещо, което му правеше впечатление.
Отвъд порцелана и среброто, от другата страна на букетите с цветя и пищните свещници, точно срещу неговото място, една фигура в роба седеше неподвижно и без да общува с никого. С качулката, закриваща главата й, единственото, което се виждаше от жената бяха две фини ръце, които от време на време отрязваха парче месо или гребваха ориз.
Тя се хранеше като птичка. Беше тиха като призрак.
И той нямаше представа защо е тук.
Беше я погребал в Древната страна под едно ябълково дърво с надеждата, че ароматните му цветове ще й дадат покой в смъртта. Бог знаеше, че краят на живота й никак не беше лесен.
А ето че сега тя отново беше жива и пристигна заедно с Пейн от Другата страна като неоспоримо доказателство, че когато опреше до Скрайб Върджин и даряваната от нея милост, всичко ставаше възможно.
— Още агнешко, господине? — попита един доген до лакътя му.
Стомахът на Тор беше като претъпкан куфар, но той продължаваше да чувства ставите си слаби и съзнанието си замъглено. Реши, че да яде повече, беше по-добре, отколкото да се подложи на изпитанието да се храни от жена, и кимна.
— Благодаря.
Докато сервираха още месо и ориз в чинията му, той огледа околните само за да има какво да прави.
Начело на масата седеше Рот — кралят, който господстваше над всичко и всички. Бет трябваше да седи на второто кресло в другия край на масата, но вместо това се намираше в скута на своя хелрен. И другото обичайно нещо беше, че Рот се занимаваше повече със своята шелан, отколкото с чинията си. Макар и вече напълно сляп, той я хранеше, повдигаше вилицата и я задържаше, а тя се накланяше, за да поеме онова, което й поднасяше.
Беше очевидно, че се гордее с жена си и с удоволствие се грижи за нея, топлотата помежду им трансформираше свирепото му и аристократично лице в почти нежен образ. И от време на време разкриваше уголемените си кучешки зъби, като че чакаше с нетърпение да се озоват насаме и да потъне в нея... по всички възможни начини.
Не беше нещо, което Тор искаше да вижда.
Извърна глава и пред погледа му попаднаха седящите един до друг Рив и Елена, които се гледаха влюбено. И Фюри и Кормия. И Зи и Бела.
Рейдж и Мери...
Намръщен, той се замисли как жената на Холивуд бе спасена от Скрайб Върджин. Намираше се на прага на смъртта, но бе върната обратно и получи в дар дълъг живот.
С работещата долу в клиниката доктор Джейн се беше случило същото. Мъртва, но завърнала се, я очакваха единствено прекрасни години заедно с нейния хелрен.
Тор прикова поглед в скритата под робата фигура срещу него.
В препълнения му стомах се надигна ярост и увеличи още повече напрежението. Изгубилата благоволение аристократка, сега известна под името Ноуан, също се беше върнала. Майката на расата я беше дарила с нов живот.
Ами неговата Уелси?
Мъртва и погребана. Нищо освен спомени и прах. Завинаги.
Гневът му започваше да кипи и той се запита кого трябва да подкупи, за да се радва на подобна щедрост. Неговата Уелси беше жена със стойност също като тези трите. Защо не беше пожалена? Защо, по дяволите, и той не можеше също като тези трима мъже да гледа напред към оставащите му години? Защо той и неговата шелан не бяха срещнали милост, когато се нуждаеха най-много от нея?
Той се взираше в нея. Не. Гледаше я враждебно.
От другата страна на масата Тормент, син на Харм, беше устремил суров и гневен поглед към Ноуан. Като че негодуваше не само срещу присъствието й в къщата, но и срещу всяка глътка въздух, влязла в дробовете й, и срещу всеки удар на сърцето й.
Изражението му не правеше услуга на лицето му. Вярно, че бе остарял, откакто го беше виждала за последно, макар че вампирите, особено онези с добро потекло, изглеждаха около двайсет и пет, трийсетгодишни почти до смъртта си. Но в това не се състоеше единствената промяна у него. Беше отслабнал много и независимо какви количества храна поглъщаше на масата, по костите му нямаше достатъчно плът, бузите му бяха хлътнали, челюстта му изпъкваше напред, а около очите му, потънали дълбоко в орбитите, имаше тъмни сенки.
На каквото и да се дължеше физическата му немощ, това не го спираше да се бие. Не се беше преоблякъл преди хранене и влажните му дрехи бяха покрити с петна от червена кръв и черна мазна течност, които даваха ясно да се разбере как прекарваха нощите си мъжете.
Все пак беше измил ръцете си.
Къде ли беше спътницата му, зачуди се тя. Не беше забелязвала присъствието на шелан. Може би бе останал необвързан през всичките тези години. Ако до него имаше жена, тя със сигурност щеше да е тук, за да го подкрепя.