Тя скри глава още по-дълбоко под качулката си и постави вилицата и ножа до чинията. Нямаше апетит за храна.
Нито за ехото от миналото. Но от него не можеше любезно да се откаже.
Тормент беше на нейната възраст, когато прекараха заедно всички онези месеци в укрепената хижа в Древната страна, дала им подслон от хапещия студ на зимата, от проливните дъждове на пролетта, от жегата на лятото и от есенните ветрове. Четири сезона бяха наблюдавали как расте коремът й заради новия живот в него, един пълен календарен цикъл, в който той и наставникът му Дариъс я бяха хранили и дарявали с грижи.
Не така трябваше да протече първата й бременност. Не по този начин трябваше да живее една жена с нейния произход. Нямаше нищо общо със съдбата, която беше имала предвид за себе си.
Твърде дръзко бе от нейна страна да има някакви очаквания. И както тогава, така и сега нямаше връщане назад. От мига, в който беше отвлечена и отделена от семейството си, у нея настъпи промяна, все едно че в лицето й беше плисната киселина, или тялото й беше изгорено до неузнаваемост, или пък беше изгубила крайниците, зрението или слуха си.
Но не това беше най-лошото. Не стига, че беше опозорена, но го бе сторил и симпат. А стресът бе провокирал настъпването на първия й период на нужда.
Прекара онези четири дълги сезона под сламения покрив на хижата с ясното съзнание, че в нея расте чудовище. Наистина, тя би изгубила социалния си статус, дори ако вампир я беше похитил и бе лишил семейството й от най-ценното у нея — девствеността й. Тя беше дъщеря на лийдайъра на съвета и преди отвличането й бе приемана като изключително ценна стока, която не биваше да се излага на показ, освен при изключителни случаи, за да предизвика възхита, подобно на изящно бижу.
Всъщност баща й планираше да я обвърже с мъж, който да й осигури дори още по-луксозен живот от този, който й бе дало семейството...
С ужасяваща яснота си припомни, че решеше косата си, когато дочу тихото изщракване на френския прозорец.
Остави четката на тоалетната си масичка.
И после резето беше освободено от нечии чужди ръце.
В дългите мигове на безмълвие след това понякога си представяше, че през онази нощ се е спуснала в подземието на къщата заедно със семейството си. Но се беше почувствала зле — вероятно симптоми, предшестващи периода й на нужда — и бе останала горе, защото там имаше повече неща, с които да отвлича мислите си от безпокойството.
Да. Понякога се преструваше, че ги бе последвала долу, в мазето, и там най-накрая бе споделила с баща си за странната фигура, която често се появяваше на терасата пред спалнята й.
Така щеше да се спаси.
И да избави и воина отсреща от неговия гняв.
Използва кинжала на Тормент. Веднага след раждането посегна и му отне оръжието му. Неспособна да понесе реалността за това, какво е донесла на света, нямаща сили да поеме още една глътка въздух заради сполетялата я участ, тя насочи острието към корема си.
Последното, което чу, преди да я погълне светлината, беше неговият вик...
Изскърцването на стола му, който беше бутнал назад, за да се изправи, я накара да подскочи и всички около масата замълчаха, всички престанаха да се хранят, движенията им замряха и разговорите стихнаха, докато той вървеше към вратата.
Ноуан вдигна салфетката си и попи устните си под качулката. Останалите не я гледаха, като че ли не бяха забелязали как я бе фиксирал. Само ангелът с русите и черни кичури в другия край на масата не откъсваше очи от нея. Тя отмести поглед от него и забеляза, че Тормент излиза от билярдната зала от срещуположната страна на фоайето. Във всяка ръка държеше по една бутилка с някаква тъмна течност, а посърналото му лице наподобяваше мъртва маска.
Ноуан затвори очи и се опита да намери дълбоко в себе си силите, които щяха да й бъдат нужни, за да се приближи до мъжа, напуснал така рязко помещението. Дойде тук, в тази къща, за да промени нещата между себе си и дъщерята, която някога изостави.
Имаше обаче и друг, на когото дължеше извинение.
И макар думите на разкаяние да бяха основната й цел, щеше да започне с роклята, която искаше да му върне лично, веднага щом я почистеше и изгладеше. Жестът беше относително дребен. Но все пак щеше да е някакво начало, а и дрехата, която бе дал на дъщеря й, защото тя нямаше друго семейство, определено се предаваше от поколение на поколение в рода му.
Дори след всичките тези години той продължаваше да се грижи за Хексания.
Наистина беше достоен мъж.
Ноуан се опита да се оттегли тихо, но помещението отново потъна в мълчание, когато тя се надигна от стола си. С наведена глава тя напусна трапезарията не през портала, увенчан с арка, както стори той, а през вратата за прислугата, водеща към кухнята.