Братът вдигна поглед при появата им и кимна. След още два удара той остави чука и спря подаването на кислород.
— Какво има? — попита, когато грохотът премина в мъркане.
Тор погледна към Джон Матю. Момчето се държа прекрасно през цялото време, като не показа никакво недоволство от мрачната работа да разчиства събирани с любов цял живот вещи, спомени, колекции.
А беше толкова тежко и за двама им.
След миг Тор отново обърна очи към своя брат. и се оказа, че е неспособен да говори, но Ви вече кимаше и се изправяше. Свали тежките кожени ръкавици, стигащи чак до лактите му, и се отдалечи.
— Да, при мен е, в Дупката — каза братът. — Елате.
Тор кимна, защото не беше в състояние да стори повече от това, нито пък беше нужно. Тримата поеха тъжно смълчани към стълбите, а той обхвана тила на Джон и задържа ръката си там.
Контактът донесе утеха и на двамата.
Когато се появиха в кухнята, там кипеше типичната суматоха преди Последното хранене, така че прислугата почти не ги забеляза и за щастие, нямаше любезни въпроси, нито догадки защо изглеждаха толкова сериозни.
Когато свиха наляво и се отправиха в посока, противоположна на тренировъчния център, в един момент Тор не можеше да повярва, че това се случва. Дори на няколко пъти се спъна, като че ли краката му искаха да попречат на тази последна стъпка.
Но той бе изпълнен с решимост.
При вратата, която водеше към Дупката, Ви набра кода, отвори я и им показа с жест да минат преди него.
Мястото, където живееха Бъч и Ви, беше същото както винаги, само дето сега беше по-чисто, откакто там се бяха нанесли жените им. Списанията «Спортс Илюстрейтид» бяха подредени в спретната купчина върху масичката за кафе; в кухнята нямаше празни бутилки от бира и водка, пръснати навред по плотовете; по мебелите не се виждаха разхвърляни спортни сакове или кожени якета.
Четирите играчки на Ви все така заемаха един цял ъгъл, а огромният плазмен екран доминираше в дневната.
Някои неща никога нямаше да се променят.
— Тя е в моята стая.
При други обстоятелства Тор не би последвал мъжа в личните му покои, но тази нощ не беше обикновена.
Стаята на Ви и доктор Джейн беше малка и книгите в нея заемаха повече място, отколкото леглото — цели комини от томове по физика и химия бяха струпани върху килима, тъй че едва оставаше място да се стъпи върху него. Лекарката се бе погрижила обаче стаята да не прилича на кочина — леглото бе изрядно застлано с капитонирана завивка, а възглавниците бяха прилежно изправени върху таблата.
Вишъс отвори шкафа в ъгъла и се протегна с целия си ръст до последната лавица за...
Вързопът от черно кадифе беше достатъчно голям и тежък, за да трябва да се държи с две ръце, и той изпъшка, когато го издърпа и го понесе към леглото.
Когато го остави, Тор трябваше да се застави да продължи да диша.
Ето я. Неговата Уелси. Всичко, което бе останало от нея на тази земя. Като се отпусна на колене пред нея, той се пресегна напред и развърза сатенената панделка. С треперещи ръце отвори кадифената торбичка и я смъкна надолу, като разкри сребърна урна с украса в стил ар деко по четирите страни.
— Откъде я взе? — попита Тор, като прокара показалеца си по блестящия метал.
— Дариъс я държеше в една задна стаичка. Мисля, че е на «Тифани», от трийсетте години. Фриц я лъсна.
Урната не беше част от тяхната традиция. Не се полагаше прахът да бъде съхраняван.
Редно беше той да бъде разпръснат.
— Красива е — той погледна Джон. Младежът беше пребледнял, а устните му бяха здраво стиснати. С бързо и рязко движение той обърса лявото си око. — Готови сме да й устроим церемония за изпращане в Небитието, нали, синко?
Джон кимна.
— Кога? — попита Ви.
— Мисля да е утре вечер — след като Джон отново кимна, Тор потвърди: — Да, утре.
— Искаш ли да кажа на Фриц да се погрижи? — попита Ви.
— Благодаря, аз ще приготвя всичко. Двамата с Джон ще го направим — Тор отново насочи вниманието си към прекрасната урна. — С него ще я пуснем да си иде... заедно.
Застанал до Тор, Джон с мъка се владееше. Трудно беше да се каже кое го разстройваше повече: това, че Уелси беше отново в стаята с тях, или че Тор бе коленичил пред урната, сякаш краката не го държаха.
Изминалите две нощи бяха тежко изпитание за него. Вярно, знаеше, че Уелси вече я няма, но изнасянето на всички вещи от къщата бе направило този факт толкова гръмовен, че сякаш крещеше в главата му.
Дявол да го вземе, тя така и нямаше да разбере, че той беше преминал през преобразяването си, че вече бе добър боец, че се беше обвързал. Ако някога имаше свое дете, тя никога нямаше да го държи в ръцете си, да присъства на първия му рожден ден, да види първите му стъпки, да чуе първите му думи.