— Готово — съобщи Ви, като отдръпна искрящата си ръка и я скри отново в ръкавицата.
Като обърна калъфа към Хекс, братът каза:
— На теб се пада честта да го отвориш.
Хекс пренасочи вниманието си, отвори калъфа, който бе донесла, а изкривеният заключващ механизъм направо се разпадна.
Вътре имаше две пушки, поставени върху черни подложки от кори за яйца, а също и далекобойни мерници.
— Бинго — промълви тя.
Беше успяла, помисли си Джон. Беше готов да заложи лявата си топка, че една от тези пушки щеше да се окаже оръжието, с което бе прострелян Рот.
Тя го бе постигнала, по дяволите.
У него се надигна мощна вълна на гордост, сгря цялото му тяло и разтегна устните му в толкова широка усмивка, че чак бузите го заболяха. Докато седеше вгледан в своята шелан и в критичното за мисията им доказателство, донесено от нея, той бе убеден, че хвърля сенки, толкова силно сияеше.
Беше така невероятно. горд.
— Дяволски обещаващо — рече Ви и затвори калъфа. — В клиниката имам оборудването, което ще ни е нужно, заедно с онзи куршум. Да свършим тази работа.
— Една минута.
Хекс се обърна към Джон. Приближи се до него. Хвана лицето му между дланите си. И когато погледна нагоре към него, той знаеше, че тя разчиташе всичко, което той чувстваше.
Хекс се повдигна на пръсти, притисна устни към неговите и изговори думите, които той не се бе надявал да чуе скоро от нея.
— Обичам те — целуна го отново. — Много те обичам, мой хелрен.
69.
От другата страна на Хъдсън, южно от имението на Братството, Есен седеше в мрака на хижата, все още в същото кресло, в което се беше настанила в началото на вечерта. Отдавна бе угасила лампите с мисълта си и заради липсата на осветление покритият със сняг пейзаж сияеше под лунните лъчи сякаш беше ден.
От мястото, където седеше, реката се виждаше като широка и неподвижна лента, макар да бе заледена само покрай бреговете.
Но тя виждаше много малко от гледката пред себе си, тъй като размишляваше над живота си.
Много часове бяха минали, откакто Хекс бе наминала да я види как е, луната беше променила положението си, черните сенки, хвърляни от дърветата, изпъстряха побелялата земя. В много отношения времето нямаше значение, но оказваше въздействие. Колкото по-дълго разсъждаваше над нещата, толкова по-ясно виждаше себе си и осъзнатото по-рано вече не я шокираше, а беше нещо, в което тя навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко...
Беше нещо, което я променяше.
Отначало тъмната ивица, прорязала зимния пейзаж, й се стори поредната сянка, хвърляна от ствол на дърво в края на имота. Но после тя се раздвижи.
Беше нещо живо.
Не беше животно.
Беше мъж.
Внезапен пристъп на страх я накара рязко да се изправи, но тогава на помощ й дойдоха инстинктите й и веднага й подсказаха кой е. Тормент.
Тормент беше тук.
Първата й мисъл беше да слезе в подземното скривалище и да се престори, че не го е видяла, и предвид факта, че той се спря на моравата, давайки й време да го разпознае, изглежда, сам й предлагаше такъв изход.
Но тя нямаше да побегне. Достатъчно пъти беше бягала, че да й стигат за няколко живота.
Стана от креслото, отиде до вратата, която се отваряше към реката, отключи я и я отвори широко. Скръстила ръце пред гърдите си, за да се предпази от студа, тя вдигна високо брадичка и го зачака да се приближи.
И той го направи. С изражение на мрачна решителност бавно закрачи към нея, а под тежките му обувки заледеният сняг заскърца. Изглеждаше си същият, все така висок и широкоплещест, с гъста коса, прорязана от бяла ивица, с красиво и сериозно лице, бръчиците по което издаваха богат житейски опит.
Тя си помисли колко странно бе, че търсеше да открие у него някаква метаморфоза. Очевидно приписваше собствената си трансформация на всичко и всички.
Той се спря пред нея, а тя се прокашля, задавена от мразовития въздух. Не заговори първа обаче. Това се падаше на него.
— Благодаря ти, че излезе — каза той.
Тя само кимна, тъй като не желаеше да го улеснява с любезното извинение, което се канеше да й поднесе. Не възнамеряваше повече да го улеснява... нито пък останалите.
— Бих искал да поговорим за малко, ако имаш време.
Студеният вятър проникваше през дрехите й, затова тя кимна и отстъпи назад. Преди хижата не й се бе виждала особено топла, но сега беше горещо като в тропиците. И някак тясно.
Есен седна отново на креслото си и го остави сам да реши дали да стои прав, или не.
Тор избра първото и застана точно пред нея. Пое си дълбоко дъх, за да събере сили, и заговори високо и ясно, сякаш беше репетирал думите си.