— Никога не бих могъл да се извиня достатъчно за онова, което ти казах. Беше съвършено несправедливо и непростимо. Няма прошка за такава постъпка, затова няма да се опитвам да я обясня. Аз просто.
— Знаеш ли какво? — прекъсна го тя с равен глас. — Част от мен много иска да те прати по дяволите. Да си вземеш извинението, морните очи и натежалото сърце и никога повече да не ме доближаваш.
След дълга пауза той кимна.
— Добре, разбрах. Уважавам желанието ти.
— Но — прекъсна го тя отново — прекарах цялата нощ да седя в това кресло и да разсъждавам над откровената ти тирада. Всъщност почти за нищо друго не мислих, след като си тръгнах — тя рязко отклони поглед към реката. — Вероятно си ме погребал в нощ като тази, нали?
— Да, така беше. Само че валеше сняг.
— Сигурно е било трудно да се копае в заледената земя.
— Трудно беше.
— То се знае, сдобил си се с мазоли като доказателство — тя отново погледна към него. — Честно казано, бях близо до пълен крах, когато си тръгна от стаята ми в тренировъчния център. За мен е важно да го осъзнаеш. След като ти си тръгна, у мен нямаше мисъл, нито чувство, можех единствено да дишам, и то само защото тялото ми го правеше без моя намеса.
Той издаде гърлен звук, сякаш угризенията бяха отнели гласа му и не можеше да проговори.
— Винаги съм знаела, че обичаш единствено Уелси и не само защото ми го каза още отначало, а защото през цялото време беше очевидно. И ти си прав, аз се влюбих в теб и се опитах да го скрия, защото знаех, че ще те нарани непоносимо мисълта как си допуснал друга жена достатъчно близо до себе си, че да... — тя поклати глава, представяйки си отново как му бе въздействало това. — Наистина исках да ти спестя още болка и искрено желаех Уелси да е свободна. Нейната съдба беше почти толкова важна за мен, колкото и за теб, и не постъпих така, за да накажа себе си, а защото много те обичах.
Най-скъпа Скрайб Върджин, той сякаш се беше вкаменил. Дори едва дишаше.
— Чух, че се освобождаваш от дома, в който си живял с нея — продължи Есен. — И си сторил същото с вещите й. Предполагам, че опитваш нов начин да я освободиш, за да попадне в Небитието, и се надявам да имаш успех. Заради двама ви много се надявам.
— Дойдох тук да говорим за теб, не за нея — промълви той.
— Много мило от твоя страна и знай, че насочвам разговора към теб не защото се чувствам жертва на несподелена любов, а защото в нашите взаимоотношения всичко се въртеше около теб. Което бе по моя вина, но и защото такава е природата на завършилия цикъл.
— Цикъл?
Тя се изправи, за да създаде равнопоставеност помежду им.
— Също както сезоните оформят пълен цикъл, така е и с нас. Когато пътищата ни се пресякоха за пръв път, аз бях в центъра, моята себичност, фокусирането ми върху трагедията, която бях преживяла. Този път всичко се отнасяше до теб, до твоята себичност, до трагедията, която ти си преживял.
— О, господи, Есен.
— Както сам ми изтъкна, не можем да отричаме истината и не бива да се опитваме да го правим. Ето защо предлагам никой от нас да не се мъчи да се бори повече с нея. От този момент нататък сме квит, прегрешенията ни един към друг са заличени от действия и думи, които никой от нас не може да върне обратно. Винаги ще се разкайвам за положението, в което те поставих с твоя кинжал преди толкова много години, а ти не е нужно да ми казваш какво дълбоко съжаление изпитваш, като стоиш сега пред мен — чета го изписано по лицето ти. Ти и аз затворихме кръга, свърши се.
Той примигна и очите му задържаха нейните. После потърка с палец челото си, сякаш изпитваше болка.
— За последната част грешиш.
— Не виждам как можеш да спориш с логиката.
— Аз също много мислих. Няма да се карам с теб, но искам да знаеш, че бях с теб далеч не само заради Уелси. Тогава не го осъзнавах или не си позволявах да го осъзная. Но съм категоричен, че всичко това беше в голяма степен заради теб, и когато си отиде, ми стана ясно.
— Не е нужно да се извиняваш.
— Това не е извинение. Говоря за това, как се събуждам, посягам към теб и искам да си до мен. Говоря за това, как винаги поръчвам храна и за теб, а после си припомням, че те няма, за да те нахраня. Говоря за това, че дори докато опаковах дрехите на покойната ми шелан, пак ти беше в ума ми. Не беше само заради Уелси, Есен, и мисля, че го разбрах след периода ти на нужда и тъкмо поради това превъртях. Прекарах ден и половина седнал, втренчен в тъмнината, в опит да си обясня всичко това и... не знам... накрая събрах смелостта да бъда съвършено откровен пред себе си. Защото е трудно, когато си обичал една жена с всяка своя фибра, след като вече я няма, да дойде друга и да навлезе в нейната територия в сърцето ти — той тупна с юмрук гърдите си. — То беше нейно и само нейно. Завинаги. Поне така си мислех. Но нещата в живота не се получават така и тогава се появи ти. По дяволите, разните цикли, не искам да приключваме с теб.