Но не можеше да се каже същото за събитията от онази ужасна нощ. Докато календарните дни се изнизваха, а сезоните се сменяха, докато луната изгряваше и залязваше, не можеше да се поправи случилото се, нямаше никакъв начин да се ремонтира тази бъркотия.
Не че Кор го искаше, както предполагаше Асейл. През тази нощ той щеше да добие представа докъде се простираше вредата.
В глимерата бяха толкова бавни, че чак беше нелепо.
Асейл включи алармената система чрез пръстовия отпечатък на палеца си, отиде в гаража и заобиколи ягуара. Рейндж роувърът в далечния край имаше огромни гуми с грайфери, подобни на ноктите на хищна птица — новата му придобивка най-сетне бе доставена предишната седмица. Колкото и да обичаше ягуара, беше му омръзнало усещането, че кара мазно прасе върху лед.
Щом влезе в силно модифицирания джип с всички екстри, той подкара към гаражната врата и зачака тя да се отвори. После излезе от гаража на заден ход, обърна колата и отново зачака, докато вратата се затвори.
Елан, син на Ларекс, беше истински малък никаквец, от онези аристократи, които караха Асейл да скърца със зъби. Изроден потомък на род с твърде продължителни бракове между роднини и с твърде много пари, той бе напълно изолиран от реалностите в живота. Вампирът бе също толкова безпомощен да си проправя сам път в живота, колкото и едно бебе, оставено на студа.
И все пак по прищявка на съдбата сега тъкмо този мъж беше в позиция да осъществи по-голяма промяна, отколкото му подобаваше. След нападенията той беше вампирът с най-висок ранг извън братята и след Ривендж, който беше дотолкова обвързан с Братството, че все едно носеше черен кинжал на гърдите си.
Ето защо Елан бе този, който свикваше тазвечерната им малка неофициална сбирка. Която отново нямаше да включва Ривендж. И на която вероятно щеше да се обсъжда бунт.
Не че някой толкова префърцунен като Елан би го нарекъл така. Не, предателите, които носеха широки вратовръзки и копринени чорапи, имаха склонност да обличат реалността в много по-префинени термини, сякаш изказът би променил смисъла...
Асейл караше с висока скорост, но пътуването до къщата на Елан му отне четирийсет и пет минути, въпреки че магистралите бяха наръсени със сол, а по улиците бе минал снегорин. Естествено, би могъл да си спести време, като се дематериализира, но ако нещата излезеха от контрол, ако бъдеше ранен и неспособен да изчезне, трябваше да се погрижи да има ефективно прикритие и средство за бягство.
Само веднъж бе пренебрегнал сигурността, много отдавна. Никога повече нямаше да го стори. А членовете на Братството безспорно бяха много интелигентни. Нямаше как да се знае дали този зараждащ се заговор няма да бъде разтурен от Братството, особено ако Кор решеше да се появи.
Къщата на Елан беше красива, тухлена, във викториански стил с дърворезба, подобна на дантела по всеки ръб и ъгъл. Разположена в сънливо градче само с трийсет хиляди души население, тя беше отдалечена от улицата, а край нея минаваше река.
Когато слезе от колата, той не закопча копчетата от костенуркова черупка на палтото си от камилска вълна, нито пък си сложи ръкавици. Дори не закопча двуредното сако на костюма си.
Оръжията бяха близо до сърцето му и искаше да има достъп до тях.
Затвори портата и закрачи с фините си черни обувки по алеята, а дъхът му излизаше на бели облачета. Над него луната светеше ярко като халогенна лампа и изглеждаше огромна като кръгъл поднос; при липсата на облаци и снеговалеж грееше с пълна сила от небето.
Завесите на прозорците бяха спуснати, така че той нямаше как да види колко от другите бяха пристигнали, но не би се изненадал, ако вече се бяха събрали, след като се бяха дематериализирали до мястото на срещата.
Кретени.
Натисна звънеца с голата си ръка, вратата мигновено се отвори и един официално облечен иконом доген му се поклони дълбоко.
— Господарю Асейл. Добре дошли. Може ли да взема палтото ви?
— Не, не може.
Последва колебание — поне докато Асейл не изгледа прислужника с вдигната вежда.
— О, разбира се, господарю, заповядайте насам.
Гласове, всичките мъжки, нахлуха в ушите му в същия миг, в който ноздрите му бяха изпълнени с аромата на канелен сайдер. Той последва иконома, който го въведе в просторна дневна, пълна с махагонови мебели, съответстващи на стила на къщата. Сред антиките се бяха настанили десетина мъже със стройни фигури, облечени в костюми и с вратовръзки.
При появата му разговорът забележимо секна, което предполагаше, че поне някои от тях не му се доверяваха. Изглежда, това беше единствената мъдра проява на групата.