— Избраниците, Кормия и аз сме с теб.
Тор се вгледа в извезаните на Древния език букви и повтори древните слова наум. Трябва да бе отнело часове труд на много, много ръце, помисли си той.
— Боже мой, красиво е...
Фантастично, помисли си, преглъщайки сълзите. След като само прелюдията към церемонията го разчувстваше така, какво ли следваше? Сигурно щеше съвсем да рухне на събитието.
Зейдист се прокашля. И когато братът, който мразеше да се докосва до други, се наведе и го обгърна с ръце, прегръдката му беше толкова нежна, че Тор се запита дали причината не е в липсата на навик. Или пък той изглеждаше точно толкова крехък, колкото се и чувстваше.
— Това е от моето семейство за твоето — прозвучаха тихите думи.
Братът му подаде малко парче пергамент и пръстите на Тор затрепериха, когато го отвори.
— О... боже.
В центъра му имаше малък червен отпечатък на длан. На малко дете. На Нала.
Няма нищо по-велико и ценно за един мъж от потомството му — особено ако е момиченце. Отпечатъкът на ръчичка беше символ, че Зи е готов да отдаде в подкрепа на своя брат всичко, което притежаваше; всичко, което той беше и някога щеше да бъде.
— По дяволите — продума Тор и шумно си пое дъх.
— Ще се видим долу — каза Фюри.
Наложи се те да затворят вратата.
Тор отстъпи назад и седна на леглото, като постави в скута си панделката и продължи да се взира в отпечатъка на детската ръчичка.
Когато прозвуча ново чукане, той не вдигна поглед.
— Да?
Беше Ви.
Братът изглеждаше скован и смутен, но пък той най-трудно от всички понасяше сантименталностите. Не каза нищо. Не се опита да го прегръща, и толкова по-добре.
Вместо това постави на леглото до Тор дървена кутия, издиша дим от турски тютюн и пое към вратата, сякаш нямаше търпение да излезе.
Ала на прага се спря.
— Винаги съм насреща, братко — каза.
— Знам, Ви. Винаги си бил.
Мъжът кимна и си тръгна, а Тор насочи вниманието си към махагоновата кутия. Когато отвори черната стоманена ключалка и вдигна капака, изруга полугласно.
Комплектът черни кинжали беше... зашеметяващ. Взе един, полюбува му се как приляга в дланта му и после видя, че на острието са гравирани символи.
Още молитви — четири на брой, по една на всяка страна на остриетата.
Всичките за сила.
Тези кинжали наистина не бяха за бой, бяха прекалено ценни. Господи, Ви трябва да бе работил цяла година над тях, може би и по-дълго. Разбира се, като всичко, изработено от брата в ковачницата му, бяха дяволски смъртоносни.
Следващото почукване трябва да беше от Бъч. Нямаше как да не е.
На Тор му се наложи да прочисти гърло, преди да изрече:
— Да?
Точно така, беше ченгето. Облечен в бяла роба като останалите, препасана с шнур. Братът влезе в стаята и се видя, че не държи нищо. Но не беше дошъл с празни ръце.
— Във вечер като тази — изрече с дрезгавия си глас — имам само вярата си. Това мога да предложа. защото няма думи в езика на смъртните, които да облекчат болката ти. Знам го от личен опит.
Той вдигна ръце зад врата си и зачовърка нещо. Когато отново ги отпусна, държеше тежката златна верижка и още по-тежкия златен кръст на нея, които никога, ама никога не сваляше.
— Знам, че моят Бог не е твой, но може ли да ти сложа това?
Тор кимна и сведе глава. Когато символът на католическата вяра беше провесен на врата му, той вдигна ръка и докосна кръста. Всичкото това злато имаше невероятна тежест. Усещането беше приятно.
Бъч се наведе и стисна рамото на Тор.
— Ще се видим долу.
По дяволите. Той наистина не знаеше какво да каже вече. Известно време седя така и се мъчеше да се стегне. Докато не чу нещо, идващо от вратата. Дращене, сякаш.
— Господарю? — промълви Тор, като се насили да се изправи и тръгна през стаята.
Пред краля винаги отваряш вратата. Без значение в какво състояние си.
Рот и Джордж влязоха заедно и кралят заговори с характерния си открит маниер.
— Няма да те питам как се чувстваш.
— Оценявам го, господарю. Защото наистина съм сломен.
— Че как няма да си?
— Сякаш е още по-трудно, когато всички са така внимателни.
— Да. Ами явно ще трябва да изтърпиш още малко внимание.
Кралят опипа пръста си. И после протегна напред.
— О, по дяволите, не — Тор дръпна ръце и ги вдигна надалече, макар мъжът насреща му да беше сляп. — Не, не... И дума да не става.
— Нареждам ти да го вземеш.
Тор изруга. Изчака да види дали кралят няма да размисли. Нямаше такава вероятност.
Докато Рот само се взираше право напред. Тор разбра, че ще изгуби този спор. Замаян, с чувство за пълна нереалност, той посегна и пое пръстена с черния диамант, носен винаги до този момент само от краля.