Преродена, възкресена, завърнала се от мъртвите.
Чистилището. Междувремието.
Да, каза си. Там, където беше Уелси.
Сграбчен от странна и необяснима паника, той се зачуди какъв е проблемът.
В този момент Тор замръзна и погледна към ъгъла.
— Ласитър?
Ангелът сви рамене и реши, че нищо не пречеше да се направи видим. Нямаше причина да се крие, макар че, когато прие форма, запази страха за себе си. Господи, ама какво му ставаше? Бяха пред финала. Само Есен трябваше да се появи на церемонията за изпращане в Небитието, а предвид как внимателно оглеждаше дрехите си, преди той да си тръгне, явно не се канеше цяла вечер да търка подове в онази хижа.
— Здравей — поздрави го братът. — Доколкото схващам, това беше.
— Да — Ласитър се насили да се усмихне. — Да, със сигурност. Впрочем гордея се с теб. Справи се добре.
— Голяма похвала — мъжът разпери пръсти и огледа пръстените. — Но знаеш ли какво? Наистина съм готов да го направя. Не бях вярвал, че някога ще кажа това.
Ласитър кимна, а братът се обърна и се отправи към вратата. Точно преди да стигне до нея, той спря при дрешника, посегна в тъмното и издърпа полата на червената брачна рокля. Като потърка фината тъкан помежду палеца и показалеца си, устата му се раздвижи, сякаш говореше на сатена... или на покойната си шелан... или просто на себе си.
После пусна роклята и я остави да си виси в гардероба.
Излязоха заедно. Ласитър поспря, за да му даде за последен път своята подкрепа, преди да поеме по коридора със статуите.
Но с всяка крачка онази аларма зазвучаваше по-силно, докато звукът й завибрира в тялото на ангела, стомахът му се сви, а коленете му омекнаха.
Какъв му беше проблемът, по дяволите?
Нещата се подреждаха добре, отиваха към щастлив край. Защо тогава интуицията му подсказваше, че дебне прокоба?
72.
Когато Тор излезе в тъмния като рог коридор пред стаята си, той получи една бърза прегръдка от ангела и се загледа след него, докато се отдалечаваше към осветения балкон на втория етаж.
По дяволите, дишането му звучеше гръмко в ушите му. Също и биенето на сърцето му. Странно, но точно така се бе чувствал и преди церемонията по обвързването им с Уелси. Физиологичната реакция беше същата, което само доказваше, че тялото винаги реагира по еднакъв начин на стреса и надбъбречната жлеза се задейства безотказно, независимо дали поводът е хубав, или лош.
След миг продължи по коридора към централното стълбище и му беше приятно да усеща символите на братята си по себе си. Когато се обвързваш, пристъпваш към събитието сам. Приближаваш се към спътницата си със сърце в гърлото и любов в очите и не ти трябва никой друг и нищо друго, защото си съсредоточен изцяло върху нея.
Ала когато изпълняваш церемонията по изпращане в Небитието, нужно ти е присъствието на братята ти възможно най-близо до теб. Тежестта, която усещаше на пръстите, на врата, около кръста си, в калъфите на гърдите си — тя щеше да му помогне да остане прав. Особено когато дойдеше болката.
Щом стигна до площадката пред стълбите, усети подът под краката му да се надига и равновесието му да се нарушава точно когато най-много имаше нужда да е стабилен.
Под него фоайето бе драпирано в бяла коприна, спускаща се от тавана до самия под, така че всички колони, аплици и архитектурни елементи бяха скрити. Лампите в цялото имение бяха угасени и единствената светлина идваше от масивни бели свещи и от огъня в камините.
Всички членове на домакинството се бяха наредили покрай стените — жените, догените, гостите, всички облечени в бяло според традицията. Братството бе оформило права линия встрани от центъра, начело с Фюри, който щеше да води церемонията, после Джон, който щеше да участва в нея, а до него Рот. Следваха Ви, Зейдист, Бъч и Рейдж в края.
Уелси бе в средата на всичко това в красивата си сребърна урна върху малка масичка, драпирана с коприна.
Толкова много бяло, каза си той. Сякаш снегът се бе промъкнал отвън и се стелеше въпреки топлината.
В това имаше смисъл — ярките цветове бяха за бракосъчетанията. За церемонията на забвението бе точно обратното — едноцветната палитра символизираше и ярката светлина, в която щяха да се потопят мъртвите, и намерението на събралите се един ден да се присъединят към покойниците в това свято място.
Тор слезе на първото стъпало, после на второто, на третото...
Докато слизаше, гледаше извърнатите нагоре лица. Това бяха неговите близки. Бяха такива и за Уелси. Това бе общността, с която той щеше да продължи напред и която тя бе напуснала.