И точно преди да бъде призована, от висотата си тя погледна към Тор, погледна към Есен, макар никой от тях двамата или от останалите да не можеше да я види. В изражението й имаше единствено обич към двойката, към нейния хелрен, когото оставяше, и към жената, която щеше да го спаси от терзанията му в бъдещия им живот.
После с умиротворена усмивка вдигна ръка в жест за сбогом към Ласитър. и изчезна, погълната от светлината, отнасяща нея и сина й към място, където мъртвите намираха дом и покой за вечността.
Щом светлината помръкна, Ласитър зачака своята илюминация, собственото си призоваващо слънце, което да го върне при Създателя.
Само че…
Той все още беше… все на същото място.
Прероден, възкресен… завърнал се от мъртвите. Каза си, че явно пропуска нещо. Уелси беше свободна, но.
В този момент се фокусира върху Есен, която прихвана полите на бялата си роба и направи крачка към Тор.
Изневиделица отгоре се стрелна нов лъч светлина.
Само че не идеше за него. Дойде. за нея.
Обяснението порази Ласитър като мълния — тя беше починала отдавна. Сама бе отнела живота си.
Междувремието. Различно за всеки. Изработено по поръчка.
Всичко се задвижи като на бавен каданс, когато се разкри втората истина: Есен бе пребивавала през цялото време в свое собствено Междувремие, озовавайки се в Светилището и обслужвайки Избраниците през всичките тези години. А после се бе върнала на земята, за да завърши цикъла, който бе започнал с Тормент в Древната страна.
Сега, след като му бе помогнала да спаси своята шелан. след като си бе позволила да има чувства към него и да обърне гръб на мъката си и на своята собствена трагедия.
Тя беше свободна. Също както Уелси.
По дяволите! Тор щеше да изгуби още една жена.
— Не! — изкрещя Ласитър. — Неее!
Откъсна се от редицата и се втурна напред, за да предотврати контакта между двамата, а останалите започнаха да викат, някой го сграбчи, сякаш да го задържи да не пречи. Ала нямаше значение.
Беше твърде късно.
Защото не бе нужно двамата да се докосват. Любовта я имаше, а също и прошката за минали и сегашни прегрешения, както и верността в сърцата им.
Ласитър бе още по средата на скока си, когато един последен лъч светлина го призова, издърпа го от настоящето и го понесе нагоре, макар той още да крещеше срещу жестокостта на съдбата.
Всичките му усилия се оказаха насочени към обричането на Тор на нова трагедия.
73.
Истината бе, че Есен не беше сигурна дали ще отиде в имението, докато не го стори. Също така не беше сигурна как би се чувствала по отношение на Тор... докато не го видя да оглежда тълпата и не разбра, че търси нея. И не отвори напълно сърцето си за него. докато той не потърси контакт с нея и не изгуби контрол върху себе си в мига, щом погледът му срещна нейния.
И преди го беше обичала или поне си мислеше, че е така. Но не се бе отдала докрай на чувството. Най-важното, което пропускаше, беше, че не трябва да смята себе си за недостойна и заслужаваща наказание, а да се възприема като достойна личност, която заслужава да се освободи от трагедията, определяла я толкова дълго.
Пристъпи напред не като прислужница или камериерка, а като горда жена. която щеше да се приближи до своя мъж, да го прегърне и да се свърже с него за колкото дълго им бе отредила Скрайб Върджин.
Само че така и не стигна до него.
Не беше прекосила дори половината фоайе, когато тялото й беше разтресено от някаква сила.
Не разбра какво я завладя — в един миг крачеше към Тор, отзовала се на безмълвната му молба да отиде при него, вървеше към онзи, когото обичаше, а в следващия ярка светлина с неизвестен произход я връхлетя и я накара да се закове на място.
С усилие на волята нареди на тялото си да продължи да се движи към Тор, но по-могъща сила я задържа в хватката си и я понесе. С дръпване, също така неумолимо като гравитацията, тя беше отделена от земята, за да се озове насред светлината. Докато се носеше нагоре, чу Ласитър да крещи и го видя да се втурва напред, като че желаеше да спре заминаването й.
Именно това й вдъхна сили да се съпротивлява на течението. Бореше се яростно и влагаше всичките си сили, но не успяваше да се освободи от онова, което я бе пленило. Колкото и да се опитваше, не успя да спре издигането си.
Долу под нея настъпи хаос, всички се щураха, а Тор с усилие се надигна от пода. Докато я наблюдаваше, лицето му представляваше маска на объркване и неверие, а после започна да подскача, като че се мъчеше да я улови, сякаш тя беше балон, чиято връвчица се е изплъзнала от дланта му. Някой го сграбчи и той изгуби равновесие — Джон. Примейлът се втурна към него. Братята му също.