Выбрать главу

Всички бяха съсипани от умора, включително и той, и тази мисъл го накара да се обърне към Лейла, когато достигнаха фоайето.

— Как си?

Боже, не спираше да й задава този въпрос от три дни и всеки път тя отвръщаше, че е съвсем добре и още не е прокървила.

Това нямаше да се случи. Той беше убеден, макар на нея още да не й се вярваше.

— Добре съм — отговори с усмивка, даваща да се разбере колко цени загрижеността му.

Добрата новина беше, че се разбираха отлично. Той се тревожеше, че след периода й на нужда нещата между тях щяха да са странни, но всъщност бяха като отбор, взел участие в маратон, достигнал общата цел и готов за следващото предизвикателство.

— Да ти донеса ли храна?

— Да, моля, наистина съм гладна.

— Защо не се качиш горе и не си легнеш, а аз ще ти донеса нещо.

— Ще бъде прекрасно. Благодаря.

Да, беше прекрасно да му се усмихва така простичко и мило, по начин, който го караше да я обича, като че бе семейството му. И когато я изпрати до основата на стълбището, му беше приятно да й се усмихне по същия начин.

Но дотук беше с простото и приятното; когато се обърна, видя през отворената врата Блей и Сакстън да разговарят в библиотеката. После братовчед му се изправи и притегли Блей в прегръдките си. Докато двамата стояха с прилепени тела, Куин си пое дълбоко въздух и усети, че го посещава негова собствена малка смърт.

Ето така щяха да свършат нещата между тях.

Отделен живот, отделно бъдеще.

Не беше за вярване, че в началото бяха неразделни...

Внезапно сините очи на Блей срещнаха неговите.

И онова, което Куин съзря в тях, го разтърси — от лицето му се излъчваше чиста неподправена любов, не прикрита от онази свенливост, която беше в основата на неговата резервираност.

Блей не отмести поглед.

А за пръв път и Куин не го стори.

Не знаеше дали това чувство не беше насочено към братовчед му — вероятно беше така — но той го прие. Отвърна директно на погледа на Блейлок и му разкри сърцето си.

Защото по време на церемонията тази нощ научиха един урок — можеш да изгубиш обичаните от теб само за миг — и той бе готов да се обзаложи, че когато това се случи, не мислиш за онова, което ви е разделяло. Мислиш единствено за всичко, което ви е свързвало.

И искаш да сте имали повече време. Макар и да сте имали векове.

На млади години си мислиш, че времето е бреме, което трябва да отхвърлиш по възможно най-бързия начин, та да станеш възрастен. А щом станеш възрастен, осъзнаваш, че минутите и часовете са най-ценното притежание, което си имал.

Никой не получаваше безкрайно време. И беше престъпление да се прахосва онова, което ти е дадено.

Достатъчно, каза си Куин. Стига вече извинения, избягване и опити да бъде някой друг.

Дори да бъдеше отблъснат, дори скъпоценното му малко его и глупавото му малко сърце да бъдеха разбити на милион парченца, време бе да престане с глупостите.

Време бе да бъде мъж.

Блей изправи гръб в знак, че съобщението е получено, и Куин си помисли:

Точно така, приятелю, нашето бъдеще настъпи.

Епилог

На следващата вечер Тормент се обърна настрани в леглото и видя Есен да лежи до него сред чаршафите. Тялото й беше топло и изпълнено с желание, бедрата й се разтвориха за него, сърцевината й го посрещна, докато той потъваше все по-дълбоко в нея.

Бяха заспали заедно, изпаднали в оня покой, който намираш, когато пътуването е приключило и домът ти най-сетне се е появил на хоризонта.

— Дай да те целуна, жено моя — промълви той в тъмното.

Тя му поднесе устните си, той остави тялото си да го ръководи и освобождаването не беше като земетръс, а по-скоро като вълна, облекчаваща напрежението, а не предизвикваща хаотична експлозия от звезди. Докато продължаваше да се движи в плавен ритъм и да прави любов със своята Есен, той се убеждаваше, че тя е истинска — че и двамата са истински.

Когато свърши, той накара с мисълта си една лампа на нощното шкафче да светне и погали контурите на лицето й с връхчетата на пръстите си. Начинът, по който тя му се усмихна, го накара безрезервно да повярва в благонамерения Създател.

Те щяха да се обвържат, каза си той. Той щеше да добави името й, онова, което сам й бе дал, точно под онова на Уелси. И тя щеше да е негова шелан за всичкото време, което им оставаше заедно.

— Искаш ли да хапнеш нещо? — прошепна.

Тя се усмихна отново.

— Да, моля.

— Ей сега се връщам.

— Почакай, искам да дойда с теб. Още не знам какво искам.

— Тогава заедно ще слезем долу.