— Липсваш ми... — погали гънката, където би била талията й... където трябваше да бъде. — Толкова много ми липсваш.
Само като си помислеше, че тя някога беше изпълвала тази рокля. Беше дишала в същата тази рокля съвсем за кратко, нищо повече от миг, в една вечер от техния съвместен живот.
Защо не можеше да я върне със спомените си? Чувстваше ги достатъчно силни, достатъчно мощни, като заклинание за призоваване, което по магически начин би трябвало отново да запълни роклята.
Ала тя беше жива само в неговото съзнание. Заедно с него във вечността, но завинаги извън обхвата му.
Именно това представляваше смъртта, осъзна той. Велик творец на илюзии.
И все едно препрочиташе пасаж в книга, той си припомни нощта на обвързването им, как стоеше смутен до братята си и подръпваше копринената роба и украсения със скъпоценни камъни колан. Родният му баща Харм все още не се бе появил, все още им оставаше цял век до помирението, настъпило в края на живота му. Но Дариъс присъстваше, поглеждаше към него през секунда-две, несъмнено защото се тревожеше, че Тор може да припадне.
А това ги правеше двама.
И после се появи Уелси.
Тор плъзна ръка по копринената пола. Затвори очи и си представи топлината й, роклята отново се изпълни с жива плът, дъхът й изпъваше шевовете на корсажа, безкрайно дългите й крака караха полата да се развява над пода, червената й коса се спускаше чак до черната дантела на ръкавите.
Във въображението му тя все още беше жива и се намираше в прегръдките му, гледаше нагоре към него изпод миглите си, докато танцуваха менует заедно с останалите. В онази нощ и двамата бяха девствени. Той се държа като нескопосан идиот. Тя знаеше точно какво да прави. Общо взето, именно по този начин стояха нещата и в отношенията им в бъдеще.
Въпреки че той бързо стана дяволски добър в секса.
Бяха като Ин и Ян, но в същото време напълно еднакви: той беше командир в Братството, а тя беше генерал в дома им и заедно притежаваха света.
Може би именно по тази причина се беше случило, помисли си той. Твърде много му вървеше, както и на Уелси, и Скрайб Върджин е трябвало да уравновеси нещата.
И ето го сега празен също като роклята, защото онова, което бе изпълвало както него, така и роклята, вече го нямаше.
Сълзите, бликнали от очите му, бяха безмълвни, лееха се и напояваха възглавницата, търкаляха се по лицето му и падаха една след друга като дъждовни капки от стрехата на покрив.
Потърка с палец коприната, като че галеше бедрото й, също както беше правил, докато бяха заедно, и прехвърли крак върху долната част на роклята.
Но не беше същото. Отдолу нямаше никого и тъканта миришеше на лимон, а не на нейната кожа. А той лежеше сам в стая, която не беше тяхната.
— Боже, липсваш ми — произнесе с треперещ глас. — Всяка нощ и всеки ден.
В другия край на тъмната спалня Ласитър стоеше до високия скрин и се чувстваше отвратително, докато слушаше как Тор говори на роклята.
Потърка лице и се запита защо. Защо, по дяволите? Защо от всички възможни начини да се измъкне от Междувремието му се беше паднал точно този?
Тази гадост започваше да му въздейства.
На него. Ангелът, който не даваше и пет пари за околните, онзи, който би трябвало да бъде арбитър на искове или адвокат, занимаващ се с телесни травми, или какъвто и да било друг, чието основно задължение е да прецаква другите.
Той просто не ставаше за ангел. Това изискваше умения, с които не разполагаше и не би могъл да се престори, че притежава.
Преди време, когато Създателят му предложи възможността да се изкупи, той беше прекалено погълнат от идеята да се освободи, че да обръща внимание на конкретните подробности от споразумението. Всичко, което чу, беше нареждане в смисъл:
— Върви на земята, вкарай този вампир в пътя и освободи неговата шелан. Дрън-дрън-дрън.
След това щеше да получи правото да си гледа своите дела, вместо да бъде заклещен в Междувремието. Сделката му се стори добра. И в началото си беше така. Появи се в гората с биг мак в ръка, нахрани онзи нещастник и го довлече обратно тук. И после само трябваше да изчака, докато Тор е достатъчно силен физически, че да продължи напред с живота си.
Добър план. Само че после се появи спънката.
«Продължаването напред» явно означаваше повече от това да се биеш с врага.
Започна да губи надежда и беше на път да вдигне ръце от него. когато изведнъж в къщата се появи онази жена Ноуан и за първи път Тор всъщност прояви интерес към нещо.