И тогава на него му хрумна идея. «Продължаването напред» щеше да изисква участието и на друг.
Естествено. Чудесно. Дори превъзходно. Няма проблем, щеше да го уреди. Така всички щяха да спечелят, и най-вече самият Ласитър. И в мига, когато видя Ноуан без качулката, разбра, че е на верен път. Тя беше смайващо красива, от типа жени, които биха накарали и най-незаинтересувания мъж да поизправи леко стойка и да се изпъчи. Кожата й беше снежнобяла, а русата й коса щеше да се спуска чак до кръста, ако не беше сплетена в плитка. С розовите си устни, прекрасни сиви очи и скули с цвета на сърцевината на ягода тя беше твърде сияйна, за да е реална.
И изглежда, беше съвършена и по други причини: желаеше да поправи миналото и Ласитър допускаше, че с малко късмет съдбата ще вземе нещата в свои ръце и всичко ще си дойде на мястото... а тя ще се озове в леглото на брата.
Естествено. Чудесно. Дори превъзходно.
Само че. Случващото се в другия край на стаята нито беше естествено, нито чудесно, нито превъзходно.
Подобен вид страдание представляваше бездна, същинско чистилище за някой, който дори не беше умрял. И мътните го взели, ангелът нямаше и най-малка представа как да измъкне брата от това му състояние.
Честно казано, береше достатъчно ядове дори като свидетел.
И като стана дума, нямаше никакво намерение да храни уважение към мъжа. Все пак за него това представляваше мисия, не беше тук да се сприятелява с ключа към свободата си.
Бедата беше, че носещият се от мъжа аромат на агония, който изпълваше помещението, правеше невъзможно да не му съчувстваш.
Ласитър просто не можеше повече да издържа това.
Пренесе се навън в празния коридор и се запъти към главното стълбище. Настани задника си на най-горното стъпало и се заслуша в звуците на къщата. Далече под него догените почистваха след Последното хранене, бодрите им коментари, правени в движение, наподобяваха фонова камерна музика, забързана и жизнерадостна. В кабинета зад гърба му кралят и кралицата. «се трудеха», така да се каже. Ароматът на обвързан мъж, излъчван от Рот, изпълваше въздуха, а насеченото дишане на Бет беше съвсем тихо. Останалата част от къщата беше относително безшумна. Другите братя и техните шелани, както и гостите, се бяха оттеглили за сън. или за да вършат нещо подобно на онова, с което се беше захванала кралската двойка.
Вдигна очи и се загледа в изрисувания таван, извисяващ се високо над покрития с мозайка под на фоайето. Синьото небе и белите облаци над главите на изобразените воини и страховитите им разярени жребци изглеждаха някак нелепо — все пак вампирите не биха могли да воюват през деня. Но както и да е, именно в това се криеше красотата — да предаваш реалността, вместо да бъдеш част от нея. С четка в ръка, ти си Бог и контролираш живота според собствените си желания, способен си да избереш сам стока от каталога на съдбата и да посочиш карта от колодата на провидението, така че да си осигуриш постоянна несекваща изгода.
Взрян в облаците, той чакаше да се появи желаната от него фигура и скоро това се случи.
Уелесандра седеше насред широко и пусто поле, безкрайната му сива повърхност беше осеяна с огромни камъни, а безмилостният вятър я брулеше от всички посоки. Не се намираше в толкова добро състояние, колкото първия път, когато я видя. Под сивото одеяло, което притискаше около себе си и бебето, тенът й беше станал по-блед, червената й коса се беше обезцветила и изгубила блясъка си, кожата й беше станала пепелява, очите й вече нямаха онзи кафеникав оттенък на шери. А бебето в ръцете й, мъничкото вързопче пелени, вече не се движеше така активно.
В това се състоеше трагедията да се озовеш между двата свята. За разлика от Небитието тук не се очакваше да останеш вечно. Това беше един вид гара, от която да се отправиш към финалната си дестинация, и за всеки тя беше различна. Кое беше единственото общо ли? Ако се задържиш твърде дълго, става невъзможно да си тръгнеш. Не те очаква вечна благодат.
Просто си прехвърлен в едно безкрайно нищо наподобяващо Дънд, без какъвто и да било шанс да се освободиш от празнотата.
А тези двамата тук вече стигаха до края на спасителното си въже.
— Правя всичко, на което съм способен — обърна се към тях. — Просто се дръжте... По дяволите, просто се дръжте.
8.
Първото нещо, което Хекс стори, щом се върна в съзнание в помещението за възстановяване, беше да се озърне за Джон.
Не беше на стола срещу нея. Нито на пода, свит в ъгъла. Нямаше го и на леглото до нея. Тя беше сама.
Къде беше той, по дяволите?