Нямаше представа как братът успява да се надигне от леглото всяка вечер. И честно казано, ако вече не му беше простил заради изчезването му след случилото се, сега със сигурност щеше да го стори.
Замисли се за онзи момент, когато Рот и братята пристигнаха заедно. Двамата с Тор седяха в офиса към тренировъчния център, а братът набираше домашния си номер отново и отново, като се молеше и надяваше да чуе нещо различно от телефонния секретар.
В коридора пред офиса стената беше покрита с пукнатини, въпреки че проклетото нещо беше от бетон и имаше дебелина осемнайсет сантиметра. Енергията, освободена от Тор заради гнева и болката, беше толкова неизчерпаема, че той буквално се изстреля бог знае накъде и разтресе подземието, докато стените му не се пропукаха.
И до този момент Джон не знаеше къде е бил. Но Ласитър го върна обратно в тежко състояние.
И той остана в тежко състояние.
Колкото и да беше себично, Джон не желаеше това за себе си. Тор беше само половината от онова, което представляваше някога — не само заради загубата на тегло — и макар никой да не показваше съжаление в лицето му, всички бойци до един го изпитваха в душата си.
Нямаше как да се прецени още колко би оцелял братът навън срещу врага. Отказваше да се храни, така че губеше сили и въпреки това всяка нощ излизаше на бойното поле. Потребността му за мъст се изостряше и го поглъщаше.
Просеше си да го убият. Несъмнено.
Беше същото, като да изчислиш стълкновението на кола с някое дъбово дърво: просто въпрос на геометрия. Само трябва да начертаеш ъглите и траекторията, и хоп! Тор лежи мъртъв на паважа.
Но той вероятно би изпуснал последното си издихание с усмивка на лице със знанието, че най-накрая отива при своята шелан.
Може би в това се състоеше причината Джон да е така нервен по отношение на Хекс. Имаше близки в къщата като полусестра си Бет, а също Куин и Блей, както и другите братя. Но Тор и Хекс бяха най-скъпите му същества и идеята да изгуби и двама им.
По дяволите.
Той знаеше, че ако Хекс продължеше да се бие с лесърите, рано или късно, пак щеше да пострада. С всички се случваше от време на време. Повечето от нараняванията не бяха фатални, но никога не се знаеше кога линията ще бъде пресечена, кога някоя обикновена схватка ще излезе от контрол и ще бъдеш обграден.
Не че изпитваше съмнения по отношение на способностите й, въпреки казаното тази нощ. Онова, което не му допадаше, бяха случайностите. Ако хвърляш заровете отново и отново, все някога ще ти се паднат две единици. А погледнато по-глобално, нейният живот беше по-важен от това, да имат още един воин на бойното поле.
Трябваше да помисли повече по въпроса, преди да изтърси: Да, Хекс, нямам нищо против да се биеш...
— За какво си мислиш? — попита го тя в тъмнината.
Като че ли мятащите се в главата му мисли я бяха събудили.
Той се намести по-удобно, поклати глава и я положи до нейната. Но я лъжеше. И вероятно тя го знаеше.
9.
На следващата вечер Куин стоеше в далечния край на кабинета на Рот, сврян в ъгъла между две светлосини стени. Помещението имаше огромни размери, беше поне дванайсет метра широко и също толкова дълго, а таванът му беше достатъчно висок, че да ти се завие свят. И все пак пространството сякаш не достигаше.
Но пък от друга страна вътре имаше над десет огромни тела, скупчени сред натруфената френска мебелировка.
Куин ги разбираше тези френски глезотии. Навремето покойната му майка харесваше този стил и преди семейството му да се отрече от него, му надуваше главата до несвяст как не бива да сяда на нейните боклуци от времето на Луи някой си.
Поне в това отношение не беше единственият дискриминиран в родния си дом — майка му не позволяваше друг освен нея и сестра му да се настанява в деликатните кресла. Той и брат му не бяха допускани. Никога. А баща им биваше изтърпяван с гримаса на лицето. Вероятно защото беше платил за всичко двеста години по-рано.
Както и да е.
Поне мястото, от което управляваше Рот, си го биваше. Креслото на краля имаше размерите на кола и сигурно тежеше толкова. Заради строгата си и в същото време елегантна форма то се бе превърнало в трона на расата. И огромното бюро пред него също не беше предвидено за девойче.
Тази вечер както обикновено Рот изглеждаше точно като убиец, какъвто и беше: смълчан, силен, смъртоносен. Пълна противоположност на средно статическата дистрибуторка на «Ейвън». До него Бет, негова кралица и шелан, беше въздържана и сериозна. А от другата му страна, Джордж, неговото куче водач, изглеждаше. като излязъл от пощенска картичка. Но това беше типично за кучетата от породата «Голдън ретривър»: жизнерадостни, сладки и любвеобилни. Подхождаха повече на някое почтено семейство, отколкото на мрачен крал.