Какъвто Рот наистина беше.
Изведнъж Куин насочи разноцветните си очи към килима «Обюсон». Нямаше нужда да вижда кой стои от другата страна на кралицата.
По дяволите.
Периферното му зрение беше прекалено изострено тази вечер.
Долният му братовчед, този костюмиран духач с неговата писалка «Монблан», Сакстън Великолепния, стоеше точно до кралицата и изглеждаше като комбинация между Кари Грант и модел от реклама за афтършейв.
Не че Куин беше огорчен.
Задето този тип споделяше леглото на Блей.
Не.
Не. Ни най-малко. Духачът...
Куин се намръщи и си каза, че трябва да смени тази обида с нещо по-далечно от онова, което онези двамата.
Боже, дори не можеше да мисли за това. Не и ако желаеше да продължи да диша.
Блей също присъстваше, но стоеше на разстояние от любовника си. Без значение дали на събрания или извън тях, те никога не се доближаваха на по-малко от метър един от друг. Което представляваше единственият милостив момент от съжителството им в една къща. Никой не ги беше виждал с долепени устни или дори да се държат за ръце.
И въпреки това. Куин пак лежеше буден през деня и измъчваше фантазията си с всевъзможни сцени от Кама Сутра.
Вратата на кабинета се отвори и Тормент се дотътри вътре. Боже, изглеждаше, сякаш е бил изхвърлен от фучаща по магистралата кола, очите му приличаха на пропикани в пресен сняг дупки, движеше тялото си сковано, докато се приближаваше, за да застане редом с Джон и Хекс.
След пристигането му прозвуча гласът на Рот, което накара всички да замълчат.
— Сега, когато всички сме тук, ще прескоча глупостите и ще дам думата на Ривендж. Нямам какво хубаво да кажа по въпроса, така че той по-добре ще ви осведоми.
Братята замърмориха под нос, а огромният негодник с прическа тип ирокез заби бастуна си в земята и се изправи. Както винаги мелезът беше облечен в черен костюм на тънко райе — боже, Куин започваше да ненавижда всичко с ревери! — и палто от визон, което да го топли. Държеше симпатските си способности под контрол благодарение на редовни дози допамин, а очите му бяха виолетови и обикновено не излъчваха злост.
Обикновено. Но той наистина не беше някой, когото да желаеш за свой враг, при това не само защото, подобно на Рот, беше крал на себеподобните си. През деня ръководеше симпатите в колонията им на север, а нощите прекарваше със своята шелан Елена и живееше живота на вампир. Двете му страни никога нямаше да се срещнат.
Не ще и дума, че представляваше ценна придобивка за Братството.
— Преди няколко дни беше изпратено писмо до всички водачи на оцелелите родове — той бръкна в джоба на палтото си и извади сгънат лист, който изглеждаше като старовремски пергамент. — С обикновена поща. Написано на ръка. На Древния език. На моето му отне известно време да стигне до мен, защото първо беше изпратено до планинската къща на север. Не, нямам представа откъде имат адреса, и да, знам със сигурност, че всеки е получил такова.
Той подпря бастуна на изящното канапе, на което седеше, и отвори пергамента с върховете на пръстите си, сякаш не му допадаше усещането от допира. После прочете всяко изречение, изписано там на Древния език, с плътен и дрезгав глас.
«Мой скъпи стар приятелю,
Пиша, за да те уведомя за пристигането ми в Колдуел заедно с моите войници. Макар да прекарахме дълго време в Древната страна, ужасяващите събития от последните години направиха невъзможно за нас да продължим да живеем в земите, които преди смятахме за свой дом.
Както вероятно си научил благодарение на презокеанските си контакти, в резултат на сериозните ни усилия успяхме да ликвидираме Обществото на лесърите в родните ни земи, с което осигурихме безопасност за почтената ни раса, за да процъфтява в мир и спокойствие. Очевидно е време моята твърда ръка да се заеме с това и отвъд океана. Расата тук претърпя нечувани загуби, които е можело да бъдат избегнати, ако го бях сторил по-рано.
Не моля за нищо в замяна на нашата служба към расата ни, макар че бих оценил възможността да се срещна с теб и членовете на Съвета дори само за да изразя най-искреното си съчувствие заради всичко, понесено от вас по време на набезите. Истински позор, че нещата стигнаха дотук, а тъжният коментар е, че това свидетелства за некадърността на известна прослойка от обществото ни.