Бет остана. Също и Джордж.
В мига щом вратата се затвори, Джон погледна към Тор.
— Ужасно съжалявам.
— Не, синко — мъжът пристъпи напред. — И аз не те искам в същата ситуация като себе си.
Братът обгърна Джон с ръце и Джон се отпусна върху някога масивното тяло на другия мъж. което въпреки всичко успя да го задържи.
Гласът на Тор в ухото му звучеше уверено.
— Всичко е наред. Държа те. Всичко ще се оправи.
Джон положи глава на рамото му и се загледа във вратата, през която си беше тръгнала неговата шелан. Желаеше да я настигне с всяка фибра на съществото си, но именно тези фибри ги разделяха. Със съзнанието си той разбираше всичко казано от нея, но сърцето и тялото му бяха ръководени от нещо различно, нещо по-голямо и по-първично. И то надделяваше над всичко.
Това беше погрешно. И неуважително. Старомодно по начин, по който той не допускаше, че би могъл да разсъждава. Не мислеше, че жените трябва да бъдат изолирани, а освен това вярваше в своята спътница и искаше тя.
Да е в безопасност.
Точка по въпроса.
— Дай й малко време — промърмори Тор. — И ще тръгнем след нея. Става ли? Двамата ще отидем заедно.
— Добър план — намеси се Рот. — Защото никой от вас няма да излезе на бойното поле тази нощ — кралят вдигна длани, за да възпре всякакви протести. — Нали така?
Това накара и двамата да замълчат.
— Ти добре ли си? — обърна се кралят към Тор. В усмивката на брата нямаше никаква топлина.
— Вече и бездруго съм в ада. Там няма да стане по-горещо само защото той ме използва като пример какво не желае да му се случи.
— Сигурен ли си?
— Не се тревожи за мен.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се изпълни — Рот направи жест с ръка, като че да покаже, че не е искал да задълбава по въпроса. — Приключихме ли?
Тор кимна и се насочи към вратата, а Джон се поклони на Първото семейство и после тръгна след него.
Нямаше нужда да бърза. Тор го чакаше отвън в коридора.
— Чуй ме. Всичко е наред. Напълно сериозен съм.
— Аз. Толкова съжалявам — изписа с пръсти Джон. — За всичко. И. по дяволите, Уелси ми липсва. Наистина ми липсва.
Тор примигна за миг. А после произнесе тихо:
— Знам, синко. Знам, че ти също я изгуби.
— Мислиш ли, че тя би одобрила Хекс?
— Да — по суровото му лице пробяга следа от усмивка. — Виждала я е само веднъж и беше отдавна, но намериха общ език и ако имаха достатъчно време. щяха прекрасно да се разбират. И в нощ като тази определено имаме нужда от женска опора.
— Напълно вярно — изписа Джон, докато се опитваше да измисли как да подходи към Хекс.
Поне можеше да предположи къде бе отишла: обратно в собствената й къща на река Хъдсън. Това беше убежището й, нейното лично пространство. И когато се появеше на прага й, можеше само да се моли да не го изхвърли.
Но някак трябваше да разрешат този проблем.
— Мисля, че е по-добре да отида сам — изписа Джон. — Вероятно гледката ще е грозна.
Направо си го кажи — от грозна по-грозна, помисли си той.
— Както искаш. Само знай, че съм насреща, ако се нуждаеш от мен.
Всъщност винаги е било така, помисли си Джон, когато се разделиха. Все едно се познаваха от векове, а не едва от няколко години. Но пък вероятно именно това се случваше, когато срещнеш някого, с който си подхождате.
Чувстваш се така, сякаш винаги сте били заедно.
10.
— Аз ще се погрижа за това.
Когато Ноуан проговори, групата догени, зад които се беше промъкнала, се обърнаха подобно на ято птици, всички едновременно. В скромното помещение за персонала имаше както мъже, така и жени, като всеки беше облечен подобаващо за длъжността си, била тя на готвач, чистач, пекар или иконом. Откри ги, когато излезе да се разхожда безцелно из къщата, и нямаше как да не се възползва от възможността.
Онзи, който отговаряше за останалите, Фриц Пърлмутър, изглеждаше, сякаш бе на път да припадне. Но пък преди толкова години той беше доген на баща й и му беше особено трудно да приеме, че тя се поставя в позицията на слугиня.
— Благородна господарке...
— Ноуан. Сега името ми е Ноуан. Моля, обръщайте се към мен единствено по този начин. И както вече казах, аз ще се погрижа за прането в тренировъчния център.
Където и да се намираше той.
Истината беше, че предишната нощ онази рокля беше истинска благословия за нея, задачата ангажираше ръцете й и й даваше нещо, върху което да се съсредоточи, а часовете се нижеха неусетно. Някога в Другата страна беше същото, единствено ръчният труд й носеше утеха и придаваше смисъл на съществуването й.