Измърка.
Но пък разгонените улични котки правеха точно това, помисли си Кор.
— Уговорено е — рече вампирът и хвърли поглед към Троу. — Обещах да се погрижим добре и за трите дами.
— Имам всичко, което ни е нужно.
— Чудесно. Добре — той шляпна едната по дупето, а после и втората. Онази, която се опитваше да се вмъкне под дрехите му, целуна страстно.
Последва още кикотене. Още престорено свенливи погледи, които не се дължаха единствено на факта, че са проститутки, на които щеше да бъде платено.
Докато си тръгваха, всяка от жените хвърли поглед назад към Кор, а по израженията им личеше, че го приемаха като зараза, на която скоро ще бъдат изложени. Той се зачуди на коя ли щеше да излезе късметът, когато го обсъдеха насаме, защото беше сигурен, че ще получи една от тях, така както беше сигурен, че дните са дълги, а нощите винаги прекалено кратки.
В такива ситуации просто цената се вдигаше повече.
— Прекрасни примери за добродетелност — отбеляза сухо Кор, останал насаме с войниците си.
Зайфър вдигна рамене.
— Каквито са, такива. Ще свършат работа.
— Полагам сериозни усилия да открия подходящи жени — отговори Троу. — Никак не е лесно обаче.
— Може би трябва да се постараеш повече — Кор вдигна поглед към небето. — Сега да се захващаме за работа. Губим време.
13.
Уличница. Уличница?
Неспособна да изхвърли от съзнанието си нито изречената дума, нито гнева си, Ноуан отиде в Другата страна и влезе в Светилището, където беше прекарала векове.
Там долу, в тренировъчния център, прането никога преди не е било сгъвано с такова ожесточение, а когато приключи със задълженията си, оставането в имението за през деня й се стори непосилно.
А Светилището беше единствената друга възможна дестинация.
Застанала насред полето, осеяно с пъстри цветя, тя си пое дълбоко въздух... и се помоли да бъде оставена на спокойствие. Избраниците бяха мили и святи жени и заслужаваха нещо по-добро от онова, което можеше да предложи тя дори на някоя случайно срещнала я посестрима. За щастие, повечето от тях бяха при Примейла.
Повдигна робата си и закрачи сред непрестанно цъфтящите лалета с едрите, подобни на скъпоценни камъни цветове. Продължи да върви, докато болният й крак не започна да протестира. И дори тогава не спря да се движи.
Скъпоценното царство на Скрайб Върджин беше оградено от четирите страни с гъста гора и бе осеяна с храмове и сгради в класически стил. Ноуан познаваше всеки покрив, всяка стена, всеки басейн тук и сега в яростта си описа широка окръжност около всички тях.
Гневът й вдъхваше сили и я тласкаше към... нищо и никого. И въпреки това тя продължаваше устремено напред.
Как можеше именно той, който стана свидетел на мъките й, да я нарече така? Тя беше девственица, лишена насилствено от дара, който смяташе да даде на онзи, с когото щеше да се обвърже.
Уличница!
Вярно е, че Тормент нямаше много общо с мъжа, когото някога познаваше, и докато разсъждаваше над това, тя заключи, че в това отношение бяха еднакви. Тя също се беше разделила с някогашната си същност, но за разлика от него, настоящата й личност беше претърпяла подобрение.
След известно време кракът я заболя така силно, че се наложи да забави ход. и накрая да спре. Болката беше велико средство за проясняване на ума — чрез нея реалността, която я обкръжаваше, изместваше онова, което тя таеше в себе си.
Стоеше пред Храма на самотните летописци.
Беше празен. Както и всички останали сгради.
Огледа се и наситената тишина я погълна. Пейзажът, който я обгръщаше, беше лишен от всякакво присъствие. Сякаш по някаква ирония ярките цветове, най-накрая обагрили мястото, не само бяха заместили безкрайната белота, но бяха прогонили и живота от него.
Докато си припомняше миналото, когато имаше толкова много за вършене, тя осъзна, че в действителност отиде в Другата страна не само за да издири дъщеря си, но и да открие друго място, където да се труди до крайно изтощение, та да не мисли твърде много.
Тук нямаше нищо за правене.
Най-скъпа Скрайб Върджин, щеше да полудее.
Внезапно в ума й изникна образът на голите рамене на Тормент, син на Харм, и запълни цялото й съзнание.
УЕЛЕСАНДРА
Името й беше издълбано по цялата ширина на гърба му на Древния език и бележеше истинския съюз на телата и душите им.
След като съдбата го бе лишила от нещо такова, той без съмнение беше не по-малко съсипан от нея самата. В началото тя също изпитваше гняв. Когато пристигна тук след смъртта си и Директрис я уведоми за задълженията й, вцепенението й се изпари и отстъпи място на бушуваща ярост. Но тъй като нямаше на кого друг да си го изкарва освен на самата себе си, прави това в продължение на десетилетия.