Докато го отминаваше, той се намръщи.
— Куцаш повече от обикновено. Наранила ли си се?
— Не. Когато се движа твърде много, боли.
— Бихме могли да се погрижим за това. Манело е...
— Благодаря, но не.
Тор протегна ръка и я спря, преди да е успяла да излезе.
— Качулката. Свали я, моля те — когато тя не отговори, той добави: — Тук няма никого освен нас. В безопасност си.
14.
Докато стоеше на брега на река Хъдсън на около петнайсет минути от центъра на Колдуел, Джон Матю имаше чувството, че се намира на хиляди километри разстояние от всички.
Зад гърба му се издигаше малка ловна хижа, на чиято врата би преценил, че не си струва да се чука, ако не знаеше какво представлява в действителност. Мястото беше истинска крепост с подсилени със стомана стени, непробиваем покрив и бронирани стъкла. и с достатъчно огнева мощ в гаража, че да прати половината население на града на посещение при Господ Бог.
Вярваше, че е дошла тук. Беше така убеден, че не си направи труда да я проследи. Но не го беше сторила.
Проблясването на нечии фарове вдясно от него го накара да завърти глава. По пътя се движеше кола, която бавно приближаваше към хижата.
Джон се намръщи, когато чу шума от двигателя — тих, плътен и свиреп рев.
Не идваше от хюндай или хонда. Нямаше и как да е Харли Дейвидсън. Твърде плавен бе.
Каквото и да беше, продължаваше да криволичи по целия път до върха, където се намираше онази помпозна къща. Няколко секунди по-късно в имението започна да се включва осветлението и да струи от извитите веранди и триетажните еркери.
Проклетото нещо изглеждаше като космически кораб, който се кани да излети.
Не му влизаше в работата. А и беше време да си върви.
С безмълвна ругатня той разпръсна молекулите си и се дематериализира, за да се озове в гетото на Колдуел, или поточно, в близост до баровете, стриптийз клубовете и ателиетата за татуировки на Трейд Стрийт.
«Желязната маска» беше вторият клуб на Ривендж — заведение, предлагащо танци, секс и наркотици, създадено да посрещне нуждите на привържениците на готическата вълна, пренебрегвани от другото му заведение «Зироу Сам», което предлагаше по-скоро светско богаташка атмосфера.
Отпред имаше опашка — както винаги — но двамата охранители, Големия Роб и Мълчаливия Том, го разпознаха и го пуснаха пред всички.
Кадифени завеси, дълбоки меки канапета, черни лампи, облечени в черни кожени дрехи жени с прекалено много пудра на лицето и коси, удължени чак до задниците... Струпани на групи мъже, кроящи стратегии как да се уредят със секс. Потискаща музика с текстове на песните, способни да те накарат да глътнеш куршум.
Но може би причината беше в неговото настроение.
И тя беше тук. Успяваше да почувства своята кръв в Хекс и пое през тълпата, призован от сигнала й.
Когато стигна до една необозначена врата, която водеше към частта от клуба, предназначена за персонала, от мрака се появи Трез.
— Как я караш? — попита сянката и протегна ръка към него. Двамата си удариха юмруците, побутнаха се с рамене и се потупаха по гърбовете.
— Дошъл си да поговориш с нея ли? — Джон кимна и другият мъж отвори вратата. — Дадох й офиса между моя и съблекалнята. Върви, тя проверява списъка с персонала.
Сянката млъкна внезапно, но беше казал достатъчно.
Мили боже.
— Там отзад е — промърмори мъжът с тон, който подсказваше, че не желае да се меси.
Джон влезе и пое по коридора. Когато стигна до затворената врата, на нея нямаше табелка с име, но той все пак се почуди колко дълго щеше да остане така.
Почука, макар тя сигурно да знаеше, че той е тук.
Тя извика в отговор и той влезе.
Хекс се намираше в далечния ъгъл, беше се навела и дърпаше нещо от пода. Хвърли бърз поглед нагоре и замръзна на място; което му даде да разбере, че всъщност не беше забелязала пристигането му в сградата.
Страхотно. Така вглъбена в новите си стари задължения, че вече го бе забравила.
— А. здравей — насочи погледа си обратно към пода и продължи с каквото се беше захванала.
Изпод шкафа с папки изскочи удължител, а краят с щепсела полетя във въздуха. Преди да е успял да я перне, той скочи напред и го спря, като пое удара с гръдния си кош.
— Благодаря — каза тя, когато той й го подаде и после отстъпи назад. — Беше се заклещил там отдолу.
— Значи. Ще работиш тук?
— Да. Точно така. Мисля, че другата възможност няма голямо бъдеще. И... — тя го изгледа остро — ... ако се опиташ да ми кажеш, че не мога.
— Боже, Хекс, това не се случва с нас — той махна с ръка към бюрото, което ги делеше. — Това не сме ние.