— Всъщност явно е точно така, защото иначе нямаше да сме тук, нали?
— Не искам да те спирам да се биеш.
— Но го правиш. Да не се преструваме, че нещата стоят иначе — Хекс седна на офис стола, облегна се и той изскърца. — Сега, когато сме обвързани, братята и дори кралят слушат твоята дума. Не, почакай, не съм свършила — тя затвори очи, сякаш изпитваше умора. — Просто ме остави да го изрека. Знам, че ме уважават, но уважението им към правата на обвързания мъж над неговата шелан е по-голямо. Това не е нещо специфично само за Братството, така е изтъкано вампирското общество и без съмнение причината се крие там, че обвързаният мъж е опасно животно. Не можеш да го промениш, а аз не мога да живея по този начин, така че, да, ние сме точно това.
— Мога да говоря с тях, да ги убедя.
— Не в тях е основният проблем.
Джон изпита внезапна потребност да блъсне с юмрук стената.
— Мога да се променя.
Изведнъж тя приведе рамене и очите й, тези стоманеносиви очи помръкнаха.
— Не вярвам, че можеш, Джон. Нито пък аз мога. Няма да седя вкъщи и да те чакам да се прибираш в края на нощта.
— Не те моля за такова нещо.
— Добре, защото няма да се върна в имението — Джон почувства как кръвта се оттича от главата му, а тя прочисти гърло. — Нали разбираш, тази работа с обвързването. Знам, че не можеш да направиш нищо по въпроса. Бях бясна, когато си тръгнах, но оттогава не спирам да го обмислям и. По дяволите, знам, че ако можеше да се чувстваш по различен начин, да бъдеш друг, би го сторил. Реалността обаче е, че бихме могли да прекараме заедно още няколко окаяни месеца, през които най-накрая да го осъзнаем и успоредно с това да се научим да се мразим, а аз не желая такова нещо. Ти също не го желаеш.
— Значи, късаш с мен — изписа той. — Това ли е?
— Не! Не знам. Искам да кажа. дявол да го вземе. — тя вдигна ръце. — Какво друго мога да сторя? Толкова съм ядосана на теб, на себе си, на всичко. Дори не съм убедена, че говоря смислено.
Джон се намръщи, осъзнал, че той самият се намира в същото трудно положение като нея. Къде беше междинният път?
— Връзката ни не се изчерпва дотук — изписа.
— Ще ми се да го вярвам — отвърна натъжено тя. — Наистина ми се ще.
Подвластен на някакъв вътрешен импулс, той заобиколи бюрото и се извиси над нея. Хвана страничните облегалки на стола, завъртя го към себе си и й предложи двете си длани.
Не настояваше. Не влагаше никаква агресия. Тя щеше да избере как да реагира.
След миг Хекс положи ръце в неговите и когато той я дръпна нагоре, не оказа съпротива.
Плъзна ръце около нея и я придърпа към себе си, а после отне равновесието й, пое я в мощните си ръце и я вдигна от пода.
С очи, приковани в нея, той докосна за кратко устните й със своите. Когато тя не го зашлеви, не го срита в топките, нито го ухапа, той сведе глава и пое устните й, както си беше редно, като я подканяше да се открие за него.
Когато тя го стори, той сля тялото си с нейното и я целуна с цялата си страст. Едната му ръка се озова на задните й части, а другата притисна тила й. От гърлото й се разнесе стон и той разбра, че е доказал думите си.
Макар да нямаше мигновено решение за ситуацията, той знаеше, че връзката между тях е безспорна, и можеше да се осланя на нея — в един свят, внезапно изпълнил се с неизвестности.
Сетне сложи край на целувката. Остави я обратно на мястото, където седеше. Отиде до вратата.
— Изпрати ми съобщение, когато пожелаеш да ме видиш отново — изписа той. — Давам ти пространство, но знай едно — ще те чакам завинаги.
Добре, че беше столът, помисли си Хекс, докато той затваряше вратата.
Олеле. Без значение какво се въртеше в главата й, тялото й беше леко и втечнено като топъл въздух.
Все още го желаеше. И той й даде да го разбере. Наистина бяха един за друг — поне в това отношение.
Мили боже, така ли бе наистина?
Какво й оставаше да направи сега?
Е, имаше вариант... да му напише да се върне, да го заключи при себе си и да се държи неприлично в новия си офис.
Дори посегна към телефона.
В крайна сметка обаче му написа нещо напълно различно.
Ще намерим решение. Обещавам.
Остави телефона на бюрото с ясното съзнание, че беше в нейните и на Джон ръце да открият съвместното си бъдеще — да го изградят по начин, който допада и на двамата. Тя бе приела, че този начин ще бъде да се бие редом с него и братята.
Може би все още това беше правилният път. А може би не.
Озърна се из офиса, несигурна колко дълго щеше да се задържи в него.
Мислите й бяха прекъснати от еднократно силно почукване.