— Да — викна.
В офиса влязоха Големия Роб и Мълчаливия Том, изглеждаха както обикновено — като че се канят да увесят някой нещастник надолу с главата заради непристойно поведение. Макар да продължаваше да мисли за Джон, добре беше да се ангажира с всекидневни дела. Беше посветила много нощи на грижата нещата в клуба да текат гладко.
Това го умееше.
— Казвайте — нареди тя.
Естествено, Големия Роб се зае със задачата на говорител.
— В града има нов играч.
— В коя сфера от бизнеса?
Мъжът почука носа си отстрани.
Наркотици. Прекрасно, но едва ли е изненадващо. Рив беше главното действащо лице на сцената за цяло десетилетие и сега, когато се оттегли, благоприятната възможност също като природата не понасяше вакуум, а парите представляваха сериозен мотив.
Просто чудесно. Подземният свят на Колдуел вече и бездруго наподобяваше трикрака маса от Ада; нямаше нужда от още нестабилност.
— Кой е той?
— Никой не знае. Появи се като че от нищото и купи от
Бенлоиз прашец за половин милион. В брой.
Тя се намръщи. Не че подлагаше на съмнение източниците на своите служители, но това беше наистина много стока.
— Не е казано, че ще се продава в Колдуел.
— Току-що прибрахме това след разправия в мъжката тоалетна.
Големия Том подхвърли на бюрото целофанено пакетче.
Представляваше стандартна доза от седем грама, с изключение на една малка подробност. Върху него бе поставен червен печат.
— По дяволите...
— Нямам представа какво гласи написаното.
Разбира се, че нямаше. Символът беше от Древния език и нямаше еквивалент на английски. Обикновено с него се подпечатваха официални документи и символизираше смърт.
Въпросът беше. кой беше този, дето се опитваше да заеме мястото на Рив, по стечение на обстоятелствата оказал се представител на расата им?
— Пуснахте ли онзи, от когото отнехте това, да си върви? — попита тя.
— Чака те в офиса ми.
Хекс се изправи и заобиколи бюрото. Заби юмрук в рамото на Големия Том и заяви:
— Винаги съм те харесвала.
15.
В светилището Ноуан отведе Тормент до библиотеката и смяташе да го остави да извърши проучванията си. Когато стигнаха целта си обаче, той отвори вратата и с жест я подкани да влезе.
Тя, разбира се, прекрачи прага.
Храмът на книгите представляваше дълга, тясна и висока сграда, наподобяваща изправена папка. Навсякъде вътре върху мраморни рафтове бяха подредени по хронологичен ред томове в кожени подвързии, чиито страници бяха старателно запълнени с писанията на поколения Избраници. Историите в тях разказваха за съдби, изживени преди векове и наблюдавани от прозрачната водната повърхност.
За миг Тормент остана на мястото си, подпрян на патерицата с вдигнат във въздуха превързан крак.
— Какво търсиш? — попита тя и хвърли поглед към най-близките рафтове. Видът на всички тези томове я накара да се зачуди как занапред ще бъде съхранявано миналото. Сега, когато Избраниците опознаваха истинския свят, вече не записваха толкова старателно, ако изобщо го правеха. Тази отдавнашна традиция като нищо щеше да се изгуби.
— Задгробния живот — отвърна Тормент. — Имаш ли някаква представа дали съществува такъв раздел?
— Доколкото ми е известно, хрониките са организирани по години, а не по теми.
— Някога чувала ли си за Междувремието?
— За какво?
Той се засмя горчиво, закуца напред и започна да оглежда купищата книги.
— Именно. Имаме Небитие. Имаме и Дънд. Двата противоположни края, за които приемах, че са единствените ни възможности след смъртта. Търся каквито и да било данни, че съществува и трета възможност. По дяволите. Да, по хронология са, а не по теми. Може ли някъде другаде да е различно?
— Доколкото знам, не.
— Някаква система за означаване?
— Струва ми се само по десетилетия. Не съм много веща обаче.
— Сигурно ще отнеме години да прехвърля всичко това.
— Може би трябва да поговориш с някоя от Избраниците. Знам, че Селена беше летописец.
— Никой не трябва да научава за това. Става дума за моята Уелси.
Очевидно не усети иронията на тази си фраза, защото тя вече знаеше.
— Почакай. Има и друго помещение.
Тя го поведе по централната пътека, а после завиха вляво към отделение със сводест таван.
— Това е най-святото място, където се пазят житията на Братството.
Тежките врати се опълчиха на нахлуването им, поне когато тя се опита да ги отвори. Поддадоха обаче на силата на Тормент, за да разкрият тясно и високо помещение.