— Иха! — промълви Хекс и плесна с ръце.
Когато се обърна отново към майка си, забеляза, че жената трепереше, но се стараеше да го прикрие.
— Всичко е наред — успокои я Хекс. — Добра съм в битките. Няма да ме наранят.
Прекрасни думи. Само че не това тревожеше другата жена. Емоционалната й решетка показваше страх... но от Хекс.
Ами да, като се имаше предвид, че тя бе наполовина симпат, естествено, че на Ноуан първо й хрумваше думата «опасност», а после «дъщеря».
— Оставям те — каза Хекс. — Не се тревожи.
Изтича обратно в стаята си, неспособна да пренебрегне факта, че в гърдите й се загнезди болка. Но пък не можеше да игнорира и действителността — майка й не я беше искала.
И все още не я искаше.
Кой можеше да я вини?
Изпод ръба на качулката на робата си Ноуан проследи как високата, силна и безпощадна жена, която беше родила, се втурва в битка с врага.
Хексания изобщо не даваше вид, че се притеснява от перспективата да се изправи лице в лице със смъртоносните лесъри. Всъщност реакцията й при командата на брата предполагаше, че това дори ще й достави удоволствие.
Коленете на Ноуан омекнаха при мисълта какво беше родила на белия свят — тази жена с мощ в крайниците и желание за мъст в сърцето. Никоя представителка на глимерата не би реагирала по този начин; но пък и никой не би я помолил за такова нещо.
Но у дъщеря й течеше кръвта на симпат. Най-скъпа Скрайб Върджин.
И все пак, преди да й обърне гръб, по лицето на Хексания пробяга нещо.
Ноуан забърза напред по коридора към стаята на дъщеря си. Когато достигна до масивната врата, тя почука тихо. След миг Хексания отвори.
— Здравей.
— Съжалявам.
Хекс не показа никаква реакция.
— За какво?
— Знам какво е да си нежелана от родителите си. Не бих искала ти.
— Всичко е наред — Хексания вдигна рамене. — Не е, като да не ми е ясно какви са мотивите ти.
— Аз.
— Чуй, трябва да се приготвя. Влез, ако искаш, но те предупреждавам: не се подготвям за чаено парти.
Ноуан се поколеба на прага. В стаята личаха следи от активен живот. Леглото беше разхвърляно; от столовете висяха кожени панталони; на пода се въргаляха два чифта ботуши; на масата в ъгъла до едно канапе имаше две чаши за вино. Въздухът беше изпълнен с наситения и чувствен аромат на обвързан вампир.
Беше сякаш полепнал по самата Хексания.
Чу се поредица от изщраквания и Ноуан надзърна през вратата. Застанала в дрешника, Хексания държеше зловещо на вид оръжие. С много компетентен маниер го пъхна в кобура под мишницата си и взе друго. После се зае с мунициите и един нож...
— Няма да се почувстваш много по-добре по отношение на мен, ако продължиш да стоиш там.
— Не дойдох заради себе си.
Това обърка леко ритъма на движенията й.
— Тогава защо?
— Видях изражението на лицето ти. Не искам да ти причинявам това.
Хексания се протегна и откачи черно кожено яке. Докато го правеше, изруга.
— Виж, хайде да не се преструваме, че някоя от нас е желала раждането ми. Става ли? Аз ти прощавам, ти ми прощаваш, и двете сме жертви, и така нататък. Трябва да приключим с това и всяка от нас да поеме по пътя си.
— Сигурна ли си, че искаш точно това?
Хекс замръзна на място, а после присви очи.
— Знам какво си сторила в нощта на раждането ми.
Ноуан отстъпи крачка назад.
— Как.
Хексания насочи пръст към собствените си гърди.
— Симпат, нали помниш? — боецът у нея изплува на повърхността и позата й беше като на хищник. — Това значи, че умея да прониквам в умовете на другите. Така че точно в този миг успявам да почувствам страха ти. И съжалението. И болката. Всичко е пред мен. Припомняш си момента, в който се е случило. И да, знам, че си предпочела да забиеш кинжал в корема си пред бъдеще с мен. Така че, както казах, защо не се избягваме една друга и не си спестим споровете. Ноуан повдигна брадичка.
— Симпат си само наполовина.
Тъмните вежди подскочиха нагоре.
— Моля?
— Долавяш само част от онова, което чувствам към теб. Или вероятно по свои собствени причини просто не желаеш да приемеш, че може да искам да съм до теб.
Въпреки че беше отрупана с оръжия, Хексания изведнъж придоби уязвим вид.
— Недей да гориш мостовете в желанието си да се защитиш — прошепна Ноуан. — Не е нужна принудена близост, ако няма такава. Но нека не я спираме да разцъфти, в случай че има и малка възможност за това. Може би. Може би тази вечер ще споделиш с мен, ако има дори нещо малко, с което да ти помогна. Ще започнем от оттук. и ще видим какво ще излезе.