— Е, този път поне хвана — отвърна дрезгаво Перин. — Виж какво направи!
Ранд се огледа, сякаш виждаше нещата около себе си. Падналия бор, скършените клони. Щетите, осъзна Перин, бяха изненадващо малки. Беше очаквал в земята да зейнат бездънни процепи. Стената от дървета изглеждаше почти цяла.
— Не исках да го направя. Беше все едно да се опитам да наточа вино, но вместо това измъкнах чепа от бъчвата. Трябваше да го отпратя нанякъде, преди да ме е изгорило, но… Не исках това.
Перин поклати глава. „Каква полза да го убеждавам да не се опитва да го прави пак? Той едва ли разбира какво върши повече от мен.“ Задоволи се само с:
— Достатъчно хора на този свят искат смъртта ти — както и на всички ни, — че да вършиш и тяхната работа. — Ранд като че ли изобщо не го слушаше. — Най-добре е да се връщаме в стана. Скоро ще се стъмни и не знам за теб, но аз лично съм гладен. — Какво? О, върви, Перин. Аз ей сега ще дойда. Искам да поостана сам още малко.
Перин се поколеба, после неохотно се обърна и се запъти към процепа в стената на долината. Спря се, когато Ранд заговори отново.
— Ти имаш ли сънища, когато спиш? Хубави сънища?
— Понякога — отвърна предпазливо Перин. — Обикновено не помня какво съм сънувал. — Беше се научил да поставя бариери пред сънищата си.
— Сънищата винаги ги има — промълви Ранд толкова тихо и унесено, че Перин едва го чу. — Може би ни казват разни неща Верни неща, — И млъкна.
— Вечерята ни чака — каза Перин, но Ранд бе потънал в мислите си. Перин се обърна и го остави сам.
Глава 3
Вести от равнината
Мрак бе изпълнил част от процепа, тъй като на едно място трусовете бяха сринали част от скалната стена нависоко към другата страна. Перин предпазливо се взря в чернотата, преди да се пъхне бързо отдолу, но каменната отломка, изглежда, се беше вклинила здраво в склона. Сърбежът в тила отново се бе появил, по-силен отпреди. „Не, да ме изгори дано! Не!“ Усещането изчезна.
Котловината се бе изпълнила със странни сенки от скриващото се слънце. Моарейн стоеше пред входа на колибата си и се взираше към процепа. Той се закова на място. Жената беше тънка, тъмнокоса и стигаше едва до раменете му. И хубава, с онзи прикриващ възрастта чар, който притежаваха всички Айез Седай, използвали дълго време Единствената сила. Не можеше да определи възрастта и при това нейно лице, твърде гладко, за да е на много години, и тези очи, твърде мъдри, за да е млада. Роклята й от тъмносиня коприна изглеждаше раздърпана и прашна, а по обикновено добре оправената й коса стърчаха сламки. Прах бе покрил лицето й.
Той сведе очи. Тя знаеше за него — само тя и Лан, от всички в лагера — и на него не му харесваше разбирането, изписано на лицето й, когато се случеше да го погледне в очите. Жълти очи. Някой ден може би щеше да се осмели да я попита какво знае за това. Една Айез Седай би трябвало да знае много повече от самия него. Но сега не беше моментът. Като че ли подходящият момент така и не настъпваше.
— Той… Той не искаше… Стана случайно.
— Случайно — отвърна тя хладно, а после поклати глава и се прибра в колибата. Вратата се тръшна шумно.
Перин въздъхна и продължи надолу към готварските огньове. Пак щеше да има раздори между Ранд и Айез Седай, утре заран или още тази вечер. Няколко дървета се бяха сринали по склоновете, коренищата им стърчаха оголени. Скършени клони, олющена дървесна кора и бразди по земята отвеждаха към потока, в чието корито бяха нападали нови камъни. Една колиба на отсрещния склон се беше съборила от трусовете и сега шиенарците се бяха струпали около нея, за да я вдигнат. Лоиал беше с тях — огиерът можеше да вдигне дънер, за който бяха необходими четирима мъже. От време на време отекваха откъслечните ругатни на Юно. Мин разбъркваше вареното в котела и се мусеше. На бузата й имаше драскотина, а от котела се долавяше миризма на прегоряло.
— Не обичам готвенето — обяви тя и надникна подозрително в котела. — Понякога го развалям, но този път не съм виновна. Ранд разсипа половината върху огъня с неговото… Как си позволява да ни разбутва така, като чували със зърно? — Отри ръце в бричовете си. — Само да ми падне в ръцете, така ще го напердаша, че няма да го забрави. — Тя размаха черпака към Перин, сякаш се канеше да започне пердашенето от него.