Гъделичкането се превърна в сърбеж. „Не!“
Можеше да избута сърбежа настрана, но усещането за нещо предстоящо нямаше да си иде. Като полюшване на вълна край речен бряг. Сякаш всичко се полюшваше. Той се зачуди дали нещо неприятно не се е снишило сред обкръжаващите ги върхари. Може би имаше някакъв начин да се разбере. В такива места, рядко посещавани от хора, почти винаги се срещаха вълци. Пречупи мисълта, преди тя да се укрепи в съзнанието му. „По-добре да се чудя. По-добре от това.“ Броят им не беше голям, но си имаха съгледвачи. Ако имаше нещо, съгледвачите щяха да го забележат. „Това си е моята ковачница; аз ще се погрижа за нея, а другите да гледат своите.“
Виж, взорът му беше по-остър от този на другите, затова пръв забеляза ездача, идещ откъм Тарабон. Но дори за него ездачът не беше нещо повече от петно ярки цветове, лъкатушещо през дървесата в далечината, ту видимо, ту скрито. Пъстър кон, прецени той. „И преди отредения срок!“ Отвори уста да го каже — щеше да е жена, всеки ездач досега се беше оказвал жена, — когато Масема изведнъж промърмори: — Гарван! Като проклятие.
Главата на Перин се стрелна нагоре. Голяма черна птица кръжеше над горските върхари, няма и на стотина крачки от тях. Плячката й можеше да е някой леш в снега или някое дребно животно, но Перин не можеше да рискува. Птицата като че ли не ги забеляза, но приближаващият се към тях ездач скоро щеше да се окаже в полезрението й. Вдигна лъка, изпъна го — перата на стрелата докоснаха бузата и ухото му — и пусна тетивата в едно плавно движение. Смътно долови звъна на лъковете край себе си — цялото му внимание бе съсредоточено върху черната птица.
Тя се преметна във въздуха и започна да пада сред облак черни като нощ пера. Други две стрели пронизаха небето точно там, където се рееше до преди миг. С полуизпънати лъкове шиенарците заоглеждаха небето да видят дали си има другар.
— Дали е длъжна да донася — попита тихо Перин, — или… той вижда това, което вижда тази твар? — Въпросът му не бе насочен към никого, но Раган, най-младият от шиенарците, само десетина години по-голям от него, му отвърна, докато нагласяше втора стрела на късия си лък.
— Обикновено на някой Получовек донасят. — В Граничните земи се въдеха огромни ята гарвани и там никой дори н не смееш да си помисли, че някой гарван може да е просто птица. — О, Светлина, ако Сърцезъбия виждаше това, което виждат гарваните, всички щяхме да сме мъртви още преди да стигнем планините. — Гласът му прозвуча спокойно — това бе ежедневие за всеки шиенарски войн.
Перин потръпна, не от студ, и нещо в тила му изръмжа в предизвикателство срещу смъртта. Сърцезъбия. Различни имена в различните земи — Душегуб и Сърцетровител, Гробовладелец и Властелин на Здрача — и навсякъде Баща на лъжите или просто Тъмния, все за да се избегне произнасянето на истинското му име, за да не се привлече вниманието му. Тъмния често използваше гарвани и врани, и плъхове в градовете. Перин измъкна нова стрела с широк връх от колчана на бедрото си.
— Дебел е като кол — каза с възхищение Раган, загледан в лъка на Перин. — Но стреля. Не искам и да си помисля какво може да направи на човек, дори и в броня. — Сега шиенарците бяха облечени само в леки плетени ризници под простоватите си камизоли, но обикновено се сражаваха в тежка броня, както мъжете, — така и конете им.
— Твърде дълъг е за стрелба от кон — изсумтя Масема. Триъгълният белег върху мургавата му буза още повече изкриви презрителната му усмивка. — Една добра гръдна броня ще спре куп стрели, освен отблизо, а ако първият ти изстрел не улучи, човекът, по който стреляш, ще те изкорми.
— Така е, Масема. — Раган се отпусна, щом се увери, че небето е чисто. Гарванът, изглежда, беше самичък. — Но с този лък от Две реки да ти кажа, че на човек не му се налага да е много близко.
— Я да престанете да си чешете проклетите езици! — сряза ги Юно. С дългия белег на лявата буза и липсващото ляво око лицето му изглеждаше грубо, дори за шиенарец. На път към планините през есента си беше сложил цветна превръзка на празното око, но постоянно присвитото здраво с нищо не смекчаваше мрачния му лик. — Като не можете да задържите проклетите ек мозъци върху проклетата задача, която ви е възложена, ще гледам да ви намеря някоя скапана служба тая нощ, че да мирясате, да ви тръшне дано, проклетници, — Раган и Масема утихнаха пред погледа му. Той ги изгледа още веднъж навъсено и погледът му омекна, щом се обърна към Перин. — Видя ли нещо? — Тонът му беше малко по-груб, отколкото се полагаше пред командир, наложен му от самия крал на Шиенар или Владетеля на Фал Дара, но все пак в него се долавяше готовност да изпълни всичко, което каже Перин. Шиенарците добре знаеха колко далече вижда Перин, но, изглежда, възприемаха това като нещо обичайно, както и цвета на очите му. Не знаеха всичко, дори и половината от всичкото, но го бяха приели такъв, какъвто беше. Поне какъвто си мислеха, че е. Изглежда, можеха да приемат всичко, каквото и да е. Светът се променя, казваха. Всяко нещо се върти на колелата на случайността и промяната. Ако един човек е с очи с цвят, какъвто няма друг, то какво значение има това?