За миг Перин остана да лежи, мъчейки се да си поеме дъх. Драскотината на гърба му пареше и беше влажна от кръв. Рамото му направо изригна от болка, когато посегна да го опипа.
— Лейа? Тя все още беше пред колибата, няма и на десетина крачки нагоре по склона. И го гледаше с такова изражение, че той не можеше да понесе очите й.
— Не ме съжалявай! — изръмжа и той. — Недей да…
Скокът на мърдраала от покрива на колибата сякаш продължи безкрайно. Мъртвешки черният му плащ се бе разперил като неподвижни криле. Безокият му поглед бе прикован в Перин. Миришеше на смърт.
През ръцете и краката на Перин премина студ, гърдите му сякаш станаха на буца лед.
— Лейа — прошепна той. Единственото, което можа да направи, бе да се сдържи да не побегне. — Лейа, моля те, скрий се. Моля те!
Получовекът закрачи към него бавно, уверен, че страхът го държи впримчен. Движеше се като Змия и размахваше меч, толкова черен, че само горящите дървета го правеха видим.
— Срежи един крак на триножника — промълви тихо чудовището — и целият ще падне. — Гласът му прозвуча като шумолене на изсъхнали листа.
Изведнъж Лейа се хвърли да хване мърдраала за краката. Чудовището замахна с тъмния си меч назад почти разсеяно, без дори да се извръща, и тя се срина. Сълзи рукнаха от очите на Перин. „Аз трябваше да й помогна… Да я спася. Трябваше да направя… нещо!“ Но докато мърдраалът се взираше в него с лишения си от очи поглед, беше непосилно дори да мисли.
„Идем, братко. Идем, Млади бико.“
Главата му закънтя от думите като камбана; отекванията й го пронизаха. И с думите дойдоха вълците, на тумби, нахлуха в съзнанието му, докато гледаше как наистина се изсипват в падината. Планински вълци, високи почти до кръста на човек, все сиво-бели, изскачащи от нощта в своя бяг, усещащи изумлението на двуногите, докато се впускаха да накажат Изкривените. Вълците го изпълниха изцяло и той почти забрави, че е човек. Очите му събраха светлината и блеснаха в златножълто. И Получовекът спря, сякаш внезапно разколебал се.
— Чезнещ — изхриптя Перин, но после му дойде друго име, от вълците, Тролоците, Изкривените, създадени по време на Войната на Сянката чрез смесица на човешко и животинско, бяха достатъчно лоши, но мърдраалът… — Неродени! — изхрани Младия бик и оголил зъби се хвърли към мърдраала.
Съществото се движеше като пепелянка, коварно и гибелно, с черен меч в ръце, бързо като мълния, но той беше Младия бик, го бяха нарекли вълците. Младия Бик, с рога от стомана, които държеше в ръцете си. Беше се слял с вълците, бе станал един от тях. Беше вълк, а всеки вълк би умрял стотици път, само за да види под себе си победен мърдраал. Чешещия залитна назад и заразмахва меча си в усилие да отклони ударите му.
Колянно сухожилие и гърло, така убиваха вълците. Младия бик отведнъж се хвърли настрани и коленичи, а секирата му перна коляното на мърдраала отзад. Той изкрещя с пронизителен звук който друг път щеше да накара косите на Перин да настръхнат… и падна, опирайки се на една ръка, Получовекът — Нероденият — продължаваше да стиска здраво меча си, но преди да успее да се закрепи, секирата на Младия бик удари отново. Полуотсечена, главата на мърдраала се килна и увисна ла тила му; ли въпреки това, опрян на една ръка. Нероденият заразмахва меча си като обезумял. Неродените умират най-трудно.
Повече от вълците, отколкото от собствените си очи, Младия бик долови как някои от тролоците започнаха да падат на земята, да се гърчат и да пищят, недокоснати нито от вълк, нито от човек. Трябваше да са от свързаните с този мърдраал, и когато умреше той, щяха да измрат и те — без ничия ръка да ги е засегнала.
Подтикът да се спусне надолу по склона и да се присъедини към братята си, да се включи в избиването на Изкривените, в излавянето на останалите Неродени, бе силен, но една дълбоко заровена в съзнанието му частица от човешката му природа си спомни. „Лейа.“
Той пусна секирата и се извърни към нея. Кръв бе покрила лицето й и очите й го гледаха широко отворени, блеснали в смъртта. Стори му се, че погледът й го обвинява.