Мин погледна с мъка Перин, сякаш търсеше помощта му. — Ние… се справихме с тях, Ранд — каза Перин, и потръпна, сетил се за ранените мъже долу. И за мъртвите. „По-добре това, отколкото планината да се беше сринала отгоре ни.“ — Нямахме нужда от теб.
Ранд опря глава на дънера и притвори очи.
— Усетих ги да идват. — Почти го прошепна. — Но не знаех какво е. Те се усещат като покварата на сайдин, А сайдин винаги е край мен, пее ми. Докато усетя разликата, Лан вече беше излязъл и викаше за тревога. Ако можех само да го контролирам, щях да ви предупредя много преди да са се приближили. Но много често, когато успея да докосна сайдин, просто не знам какво правя. Потокът му просто ме повлича. Но можех да ви предупредя…
Перин неловко размърда отеклите си стъпала.
— Достатъчно ни предупредиха.
Знаеше, че им прозвуча така, все едно че се мъчеше сам да се убеди. „Аз също можех да ги предупредя, ако бях говорил с вълците. Те знаеха, че в планините се спотайват тролоци и Чезнещи. Опитваха се да ми го кажат.“ Но се зачуди: ако не бе задържал вълците извън ума си, нямаше ли сега да тича с тях? Познаваше един мъж. Илиас Мачира, който също можеше да говори с вълците. Илиас тичаше с тях, но въпреки това като че ли не бе забравил, че е човек. Но той така и не беше казал на Перин как го прави, а Перин не беше го виждал от дълго време.
Стърженето на ботуши в камък ги извести, че към тях се приближават двама, а полъхът довя миризмата им към Перин. Но той се постара да не споменава имена, докато Лан и Моарейн не се оказаха достатъчно близко, за да ги видят и другите.
Стражникът беше прихванал Айез Седай под мишница, сякаш се мъчеше да я прикрепя, без тя да забележи. Погледът на Моарейн беше премрежен от умора, В едната си ръка Айез Седай носеше потъмняла от времето фигурка на жена, изваяна от слонова кост. Перин знаеше, че това е ангреал, реликва от Приказния век, позволяваш на една Айез Седай да прелива повече Сила, отколкото може сама. Това, че бе прибягнала до него в Лечителството си, показваше колко много е изтощена.
Мин скочи да помогне на Моарейн, но Айез Седай й махна да се отдръпне.
— Погрижих се за всички — каза Моарейн. — Като свърша и тук, ще мога да си отдъхна, — Тя отблъсна и Лан и лицето й отново стана съсредоточено, щом прокара студената си ръка по кървящото рамо на Перин, а после и по раната на гърба му. От допира й кожата му потръпна. — Това не е толкова тежко — каза тя, — Отокът на рамото ти е дълбок, но раната е плитка. Стегни се. Няма да боли, но…
Никога не беше се чувствал добре до човек, способен да прелива Единствената сила, още по-малко когато това засягаше самия него. Все пак му се беше случвало един-два пъти и си мислеше, че му е ясно донякъде какво точно представлява това „преливане“, макар Лечителствата да бяха по-дребни — само му отмиваха умората, когато Моарейн не можеше да си позволи да го остави изтощен. Нямаха нищо общо с това.
Очите на Айез Седай сякаш изведнъж проникнаха в него, минаха през него. Той изпъшка и за малко да изтърве секирата. Кожата на гърба му настръхна, мускулите му се изпънаха и се сплетоха. Рамото му се разтърси неудържимо и всичко затрептя. Хлад го прониза до костите, и още по-дълбоко. Стори му се, че се движи, че пропада, че лети. Не можеше да реши точно какво чувства, но като че ли се беше втурнал — нанякъде, някак — бързо и завинаги. След цяла вечност светът отново се върна на фокус. Моарейн отстъпи, залитна и Лан я хвана под мишницата.
Зяпнал, Перин погледна рамото си. Раните и отоците бяха изчезнали; беше останал само смътен белег. Извъртя се предпазливо, но болката в гърба също бе изчезнала. Не беше нужно да поглежда, за да се увери, че всички отоци и драскотини са се махнали. Стомахът му изкъркори звучно.
— Трябва хапнеш при първа възможност — каза му Моарейн. — Повечето сила дойде от самия теб. Трябва да я възстановиш.
Глад и образи на храна вече изпълваха главата на Перин.
Сурово говеждо месо, и еленско, и овнешко и… С усилие той спря да мисли за месо. Щеше да намери някое от онези коренища, които миришеха на ряпа, като ги изпечеш. Стомахът му изръмжа сърдито.