Стомахът на Перин изръмжа, а носът му задуши вятъра с надеждата, че някой се е захванал да готви. В момента беше готов да яде корените с вкус на ряпа дори и сурови, ако се наложеше. Но долови само останалата във въздуха воня на заклан мърдраал, миризмите на мъртви тролоци и на хора, живи и мъртви, на коне и дървета. И на мъртви вълци.
Колибата на Моарейн, високо на отсрещния склон, изглежда, се беше превърнала в център на трескава дейност. Мин се шмугна вътре, а след няколко мига навън изхвърча Масема, последван от Юно. Едноокият се затича сред дърветата към отвесната скална стена зад колибата, докато другият шиенарец закуцука надолу по склона.
Перин се запъти към колибата. Докато прецапваше ручея, пресрещна Масема. Лицето на шиенареца беше изнурено, а очите му изглеждаха по-хлътнали от всякога. Внезапно той вдигна ръка и хвана Перин за ръкава.
— Ти си от неговото село — каза дрезгаво Масема. — Трябва да знаеш. Защо господарят Дракон ни изостави? Какъв грях сторихме? — Грях ли? Какво говориш? За каквото и да си е тръгнал Ранд, то няма нищо общо с това, което сте сторили.
Масема обаче изглеждаше неудовлетворен. Не пусна ръкава на Перин и се взря в лицето му, сякаш се надяваше да разчете отговорите там. В левия ботуш на Перин започна да прониква ледена вода.
— Масема — каза той предпазливо. — Каквото и да е направил господарят Дракон, то е било според плана му. Господарят Дракон няма да ни изостави. — „А дали наистина? Аз на негово място щях ли?“
Масема кимна умислено.
— Да. Да, сега разбирам. Тръгнал е сам, за да пръсне мълвата за своето завръщане. Ние също трябва да я разпространим. Да. — И закуцука през потока, без да спира да си мърмори.
Шляпайки с подгизналите си ботуши, Перин се заизкачва към колибата на Моарейн и почука. Отговор не последва. Той се поколеба за миг и влезе.
Външната стаичка, където спеше Лан, беше тясна и просто обзаведена, също като колибата на Перин, с грубо сковано легло до стената, няколко окачалки за принадлежностите му и една лавица. През разтворената врата проникваше малко светлина и затова на лавицата бяха запалени смолисти борови трески, напъхани в цепнатините на скални парчета. Те изпускаха тънки струйки дим, който се стелеше на облак под тавана. Носът на Перин се сбърчи от миризмата. Главата му почти опираше в ниския таван. А главата на Лоиал направо се триеше в него, макар огиерът да беше приседнал на ръба на леглото на Лан и да се бе сгушил, за да се смали. Туфестите му уши помръднаха притеснено. Мин седеше с кръстосани крака на пръстения под до вратата към стаята на Моарейн, а самата Айез Седай крачеше, потънала в размисъл. Три крачки напред и три назад, само с това разполагаше, но използваше енергично тясното пространството и спокойствието, изписано на лицето й, не съответстваше на бързите й нервни крачки.
— Масема май ще се побърка — каза Перин.
— Според мен вече е побъркан — изсумтя Мин.
Моарейн спря пред него, стиснала устни. Гласът й беше тих. Прекалено тих.
— Масема ли е най-важното нещо в ума ти тази заран, Перин Айбара?
— Не. Бих искал да узная кога е напуснал Ранд и защо. Видял ли го е някой, когато е тръгнал? Знае ли някой накъде е тръгнал? — Той се насили да срещне погледа й също толкова решително и твърдо, но не беше лесно. Стърчеше над нея, но тя беше Айез Седай. — Това някой от твоите кроежи ли е, Моарейн? Ти ли му дърпаше юздите, докато не стана толкова нетърпелив, че да е готов да направи всичко, да тръгне накъдето и да е, само да не стои тук озаптен? — Ушите на Лоиал щръкнаха и той махна предупредително с дебелопръстата с в ръка.
Моарейн изгледа Перин, килнала глава настрани, и единственото, което той можа да направи, бе да се сдържи да не сведе поглед.
— Не е мое дело — промълви тя. — Напуснал е по някое време през нощта. Кога, как и защо, все още се надявам да разбера.
Раменете на Лоиал се надигнаха от тиха въздишка на облекчение. Твърде тиха за един огиер, и все пак прозвуча като пара, изригнала от повърхността на нажежено желязо.
— Никога не гневи Айез Седай — прошепна той на себе си, но го чуха всички, — По-добре да прегърнеш слънцето, отколкото да разгневиш Айез Седай.
Мин се пресегна и подаде на Перин сгънат къс хартия.
— Лоиал отишъл да го види, след като снощи го сложихме да легне, и Ранд го помолил да му даде перо, хартия и мастило.
Ушите на огиера трепнаха и той се навъси загрижено. Дългите му вежди провиснаха по бузите му.
— Не знаех какво се кани да прави. Наистина не знаех.
— Знаем — каза Мин. — Никой не те вини, Лоиал. Моарейн погледна хартията намръщено, но не се опита да спре Перин да начете написаното. Беше с почерка на Ранд.