— Но ние ще тръгнем с вас — възрази той. — Всички сме се заклели да следваме Преродения Дракон. Не разбирам как толкова малко ще успеем да превземем една крепост, която никога не е падала, но с помощта на господаря Дракон, ще сторим това, което трябва.
— Е, значи сега сме „Хората на Дракона“ — засмя се отчаяно Перин, — „Камъкът на Тийр нивга няма да падне, докато не дойдат хората на Дракона.“ Ново име ли ни даде, Моарейн?
— Дръж си езика, ковачо — изръмжа Лан, вперил ледения си поглед в него.
Моарейн изгледа остро и двамата и те млъкнаха.
— Прощавай, Юно — каза тя. — Но трябва да пътуваме бързо, ако искаме да го настигнем. Ти си единственият шиенарец достатъчно здрав за тежка езда, а не можем да си позволим да изгубим дните, необходими на останалите, за да си възвърнат силите. Ще ти изпратя вест, когато мога.
Юно направи гримаса, но се поклони покорно, присви рамене и излезе да каже на другите.
— Е, аз пък тръгвам о вас, каквото и да ми кажеш — заяви решително Мин.
— Ти тръгваш за Тар Валон — каза й Моарейн. — Няма да стане!
Айез Седай продължи спокойно, сякаш Мин изобщо не беше проговорила.
Амирлинския трон трябва да бъде уведомена за случилото се, а аз не мога да разчитам, че ще намеря някого, на чиито пощенски гълъби да мога да се доверя. Или че Амирлин ще види някое писмо, изпратено от мен по гълъб. Пътят е дълъг и труден и не бих те пратила сама, ако имаше кой да те придружи, но ще ти осигуря пари и писма до хора, които могат да ти помогнат по пътя. Ще трябва обаче да яздиш бързо. Когато конят ти се умори, купи друг открадни, ако трябва — но гледай да яздиш бързо.
Нека Юно да отнесе съобщението ти. Той е здрав — ти го каза. Аз тръгвам след Ранд.
— Юно си има свои задачи, Мин. А нима мислиш, че един мъж може просто така да застане пред вратите на Тар Валон, за да поиска аудиенция с Амирлинския трон? Дори кралете чакат с дни, ако някой от тях дойде неканен, и се боя, че всеки шиенарец ще бъде оставен да тъпче пред портата с дни, ако не и цяла вечност. Да не говорим, че толкова необичайно събитие ще се разчуе из целия Тар Валон още преди да е залязло слънцето. Малко жени искат среща със самата Амирлин, но се случва, а когато се случи, предизвиква оживен коментар. Никой не бива да научи нещо повече от това, че Амирлинския трон е получила съобщение от мен. Животът й — както и нашият — може да зависи от това. Ти си тази, която трябва да отиде.
Мин отвори уста, явно намерила друг аргумент, но Моарейн продължи:
— Лан, много се опасявам, че ще се натъкнем на повече доказателства за неговото преминаване, отколкото би ми харесало, но ще разчитам на теб в проследяването. — Стражникът кимна. — Перин? Лоиал? Вие искате ли да тръгнете с мен след Ранд? — Мин изсумтя възмутено, но Айез Седай не й обърна внимание.
— Аз ще дойда — отзова се бързо Лоиал. — Ранд ми е приятел. И ще си призная, нищо не бих пропуснал. Заради книгата ми, нали разбирате.
Перин се позабави с отговора. Ранд му беше приятел, в каквото и да го бяха превърнали. А и беше почти съвсем сигурен, че бъдещето им е обвързано, макар да му се щеше да избегне точно тази част, ако можеше.
— Все едно трябва да се направи, нали? — каза най-сетне той. — Ще дойда.
— Добре. — Моарейн отново потри ръце като човек, решил да се захване за работа. — Всички трябва веднага да се приготвите. Ранд е с часове пред нас. Надявам се да сме хванали дирите му много преди пладне.
Колкото и да беше крехка, силата на присъствието й подкара всички към вратата. Вътре остана само Лан. Лоиал ускори крачка и когато излезе, почти заподрипва. Мин се закова за малко на прага, обърна се към Лан и се усмихна малко прекалено мило.
— Има ли нещо, което искаш да предам? На Нинив например?
— Нима всички знаят! — Но почти незабавно се окопити и продължи: — Ако има нещо, което тя трябва да чуе от мен, ще й го предам лично. — И затръшна вратата почти пред лицето й.
— Мъже! — измърмори Мин. — Твърде слепи са да видят това, което и камък може да види, и прекалено упорити, за да им се довериш, че ще помислят за себе си.
Перин вдиша дълбоко. Във въздуха на долината все още се долавяха смътни миризми на смърт, но все пак беше по-добре, отколкото затвореното пространство вътре. Доста по-добре.
— Чист въздух! — въздъхна Лоиал. — Пушекът вече започваше да ми люти.
Заслизаха по склона. До ручея шиенарците, които можех да стоят на крака, се бяха струпали около Юно. От жестовете на едноокия можеше да се разбере, че се старае да навакса време и не изрича и една ругатня.
— Ама как пък станахте толкова привилегировани вие двамата? — рязко ги заяде Мин. — Тя ви попита. Виж, на мен такава учтивост не ми се полага.