— Жена — каза Перин. — Би трябвало вече да я виждате. Ето тям — Той посочи, а Юно се изправи на седлото и здравото му око се присви. После едноокият колебливо кимна.
— Вярно че някаква проклетия мърда там долу. — Неколцина от останалите също кимнаха и замърмориха. Юно ги изгледа сърдито и те отново зяпнаха към небето и планинските върхове.
Изведнъж Перин разбра какво означават ярките цветове на ездача — зелена пола и яркочервена наметка.
— Тя е от Пътуващия народ — възкликна той изумен. Не беше виждал някой друг да се облича в такива ярки цветове в странни съчетания. Поне по свой избор.
Сред жените, които понякога превеждаха през планините, имаше какви ли не: просякиня в дрипи, влачеща се боса сред снежната виелица; останала сама търговка, водеща за юздите впряг товарни коне; благородна дама в коприни и фини кожи, с червени юзди на послушната си кобила, на седло със златни инкрустации. Просякинята си тръгна с кесия сребро повече, отколкото Перин смяташе, че могат да си позволят да й дадат, докато дамата им остави още по-тежка кесия с жълтици. Жени от всякакъв ранг, все сами, от Тарабон и Геалдан, дори от Амадиция. Но никога не бе очаквал да срещне тук жена от Туатан.
— Проклета Калайджийка? — възкликна Юно. Чуха се и други изненадани възгласи.
Раган поклати глава и перчемът му се развя.
— Една Калайджийка не може да е замесена в това. Тази или не е Калайджийка, или не е онази, която трябва да посрещнем. — Калайджии! — изръмжа Масема. — Безполезни страхливци. Окото на Юно се присви и това му придаде още по-кръвнишки вид.
— Страхливци, казваш, Масема? — промълви той. — Ако беше жена, щеше ли да ти стиска, проклетнико, да яздиш дотук сама и без оръжие, да те тръшне дано? — Нямаше съмнение, че жената щеше да е невъоръжена, ако беше от Туатан. Масема затвори уста, но белегът на бузата му изпъкна, стегнат и блед.
— Светлината да ме изгори дано, на мен нямаше да ми стиска — обади се Раган, — И пак да ме изгори, на тебе също, Масема.
Масема придърпа наметалото си и се направи, че оглежда небето.
— Светлината дано е отредила този скапан мършоядец да е бил сам, да го тръшне дано — изсумтя Юно.
Рунтавата кафяво-бяла кобила лъкатушеше все по-близо, избирайки голата земя между широките снежни преспи. По едно време облечената в пъстри дрехи жена я спря, за да погледне нещо на земята, после придърпа качулката на наметката над главата си и сръга кобилата да продължи напред. „Гарванът — помисли си Перин, — Престани да гледаш тази птица, жено, и ела. Може би ти най-сетне носиш думата, която ще ни измъкне оттук. Ако Моарейн наистина смята да ни позволи да се махнем оттук преди да е дошла пролетта… Светликът да я изгори дано!“ За миг почувства несигурност дали го мисли за Айез Седай, или за Калайджийката, която сякаш нарочно се бавеше.
Ако се придържаше по просеката, по която бе поела, жената щеше да мине на цели тридесет крачки покрай горичката. С очи, приковани в земята, тя не показваше никакъв признак, че е забелязала мъжете, скрити сред дърветата.
Перин пришпори жребеца си и сивият подскочи напред, хвърляйки сняг под копитата си, Юно тихо изкомандва:
— Напред!
Жената се стресна и рязко дръпна юздите на кобилата. Ездачите спряха пред нея в дъга и я загледаха. Бродерията с привличащо очите синьо в шарката, известна като „тайренска плетеница“, правеше наметката й още по-ярка. Не беше млада — сиви кичури се виждаха в косата й там, където качулката не беше я прикрила — но по лицето й почти нямаше бръчки, освен че се бе навъсила неодобрително, оглеждайки оръжията им. Но и да бе разтревожена от това, че среща сред дивите планини въоръжени мъже, не го показа. Ръцете й лежаха спокойно върху високия лък на старото, но добре запазено седло. И не миришеше на страх.