Мъжът се отърси и се сгъна в поклон, опрял едната си ръка на дървените копчета, спускащи се по дългото му палто. Очите му пробягваха от един на друг, но най-често се спираха на Лоиал.
— Добре дошла, добра ми госпожо, и дано Светлината освети пътя ви. Добре дошли, добри ми господа. Храна сигурно ще искате, стаи, бани? Всичко ще се намери тук за вас, в „Скока“. Господин Харод, ханджията, поддържа дома си добре. Аз съм Симион. Каквото и да пожелаете, попитайте за Симион и той ще ви го осигури. — Той отново се прозя, покривайки смутено уста с опакото на ръката си, и се поклони. — Моля да ме извините, добра ми госпожо. Отдалече ли идвате? Да сте чули нещо за Великия лов? Ловът на Рога на Валийр? Или за Лъжедракона? Разправят, че в Тарабон имало Лъжедракон. Или може би беше в Арад Доман…
— Не идваме от толкова далече — отвърна Лан, след като се смъкна от седлото си. — Несъмнено вие знаете повече от мен, — Всички започнаха да слизат.
— Сватба ли сте имали тук? — каза Моарейн.
— Сватба ли, добра ми госпожо? Охо, сватби колкото щеш. Цяла напаст, И през последните няколко дни. Не остана моме за годежна клетва, което да не се е омъжило, в цялото село, че даже и на миля околовръст. Ами че то дори вдовицата Джорат завлече стария Банас през арките и двамата се заклеха, че повече няма да се женят. Като вихрушка налетя и ги помете всички. Рилит, щерката на тъкача, тя го започна, като помоли Яван ковача да се ожени за нея, макар да е толкова възрастен, че може да й бъде баща, ако не и дядо. Старият глупак само свали престилката си и каза „да“, и тя настоя веднага да се вдигнат арките. Не искаше и да чуе за полагащото се изчакване и после всички други жени тръгнаха по нея. Оттогава вдигаме сватби ден и нощ. Че то едва ли някой е спал като хората напоследък.
— Много интересно — рече Перин, когато Симион спря да дрънка заради поредната си прозявка, — Но да сте виждали случайно един млад…
— Наистина много интересно — прекъсна го Моарейн. — И ще поискам да ми разкажете повече, по-късно може би. Но засега бихме искали да получим стаи и храна. — Лан направи лек жест към Перин, сякаш го подсещаше да си държи езика зад зъбите.
— Разбира се, добра ми госпожо. Храна. Стаи. — Симион се поколеба, измервайки с поглед Лоиал. — Ще трябва да съберем две легла едно да друго за… — Той се наведе към Моарейн и сниши гласа си. — Ще ме извините, добра ми госпожо, но… ъъ… какво точно… е той? Моля да не се обидите… — добави той припряно.
Не го изрече достатъчно тихо и ушите на Лоиал помръднаха раздразнено.
— Огиер съм! Ти какво помисли, че съм? Да не ме взе за тролок?
Симион отстъпи, сякаш тласнат от боботещия глас.
— Тролок ли, добри ми… господине? Е, че аз съм възрастен човек. В детски приказки не вярвам, Ъъ, огиер ли рекохте? Ами че то огиерите са детск… тоест… исках да кажа… Отчаян, той се обърна и изрева към конюшнята: — Нико! Патрим! Гости! Бързо да им приберете конете! След миг от конюшнята се измъкнаха две момчета със сено в косите, прозяваха се и триеха очи. Симион с поклони подкани гостите по стъпалата, докато момчетата поемаха юздите.
Перин метна дисагите и навитото одеяло през рамо и понесъл в ръка дългия си лък, последва Моарейн и Лан, а Симион не спираше да се кланя пред тях. На Лоиал се наложи да сниши глава под трегера, а таванът вътре висеше едва на стъпка от главата му. Той не спираше да ръмжи тихо, че не можел да разбере защо толкова малко хора помнели огиерите. Гласът му екнеше като далечен тътен и дори Перин, който крачеше пред него, не можеше да чуе и половината от думите му.
Ханът миришеше на ейл и вино, на сирене и умора, някъде от вътрешността се носеше аромат на печено овнешко. Неколцината мъже в общата гостна седяха омърлушени пред халбите си, сякаш наистина бяха готови да се изтегнат по скамейките и да откъртят. Една пълничка прислужница точеше бира от едно от буретата в дъното на помещението. Самият ханджия, як мъж с дълга бяла престилка, седеше на висок стол в ъгъла. Когато новодошлите влязоха, той вдигна към тях гуреливите си очи, но щом видя Лоиал, челюстта му увисна.
— Гости, господин Харод — обяви Симион. — Искат стаи. Господин Харод? Този е огиер, господин Харод. — Прислужницата се обърна, видя Лоиал и изтърва халбата, която се разби с трясък на пода. Никой от мъжете по масите не вдигна поглед. Един беше клюмнал на масата и здраво похъркваше.