Ушите на Лоиал помръднаха гневно.
Господин Харод бавно се изправи — очите му бяха приковани в Лоиал — и заоправя престилката си.
— Добре поне, че не е Бял плащ — промълви най-сетне той, след което се сепна, сякаш изненадан от собствените си думи. — Тоест, добре дошли, добра ми госпожо. Добри ми господа. Простете за лошите ми обноски. Извинява ме само умората, добра госпожо. — Отново погледна крадешком към Лоиал и промълви с невярващ поглед: — Огиер ли?
Лоиал отвори уста, но Моарейн го изпревари:
— Както каза вашият човек, добри ми ханджийо, искам стаи за моята свита. И храна.
— О! Разбира се, добра госпожо. Разбира се. Симион, заведи тези добри хора в най-хубавите ми стаи, за да могат да разтоварят вещите си. Ще ви приготвя чудесна храна, докато се върнете, госпожо. Чудесна храна.
— Ако обичате, последвайте ме, госпожо — подкани ги Симнон. — И вие, господа. — И се закланя по стълбите от едната страна на общото помещение.
Един от мъжете по масите неочаквано възкликна:
— Какво, в името на Светлината, е това? — Господин Харод започна да му обяснява за огиера, като говореше така, сякаш бяха стари познайници. Повечето от нещата, които Перин чу, преди да напуснат, бяха неверни. Ушите на Лоиал не преставаха да помръдват.
На втория етаж главата на огиера за малко щеше да се отрие в тавана. Тесният коридор ставаше все по-тъмен, с единствената рязка светлина от залеза, проникваща през прозореца до вратата в дъното.
— В стаите има свещи, госпожо — каза Симион. — Трябваше да взема светилник, но главата ми още се върти от тия сватби. Ще пратя някой да ви запали огън, ако желаете. И ще искате вода да се измиете, разбира се. — Той бутна една врата. — Най-добрата ни стая, госпожо. Нямаме много — тук не минават много чужденци, нали разбирате — но тази ни е най-добрата.
— Аз ще взема съседната — каза Лан. Той беше нарамил дисагите и одеялото на Моарейн заедно със своите, плюс вързопа със знамето на Дракона.
— О, добри ми господине, тази стая никак не е добра. Тясно легло. Малка е, била е предназначена за слуга, предполагам, като че ли тук може да мине някой със слуга. Моля за извинение, добра госпожо.
— Все едно, нея ще взема — отвърна Лан твърдо.
— Симион — каза Моарейн. — Господин Харод да не би да не обича Чедата на Светлината?
— Ами, такова, обича ги, госпожо. По-рано не ги обичаше, ама сега ги обича. Хич не е хубаво да не обичаш Чедата, особено когато си толкоз близо до границата, колкото сме ние. Те непрекъснато минават през Джарра, все едно че изобщо няма никаква граница. Но вчера се случи беда. Беда, и то каква. И то посред сватбите и всичко.
— Какво е станало, Симион?
Мъжът я изгледа остро. Перин не мислеше, че някой друг е забелязал колко остро, при този сумрак.
— Имаше тук двадесетина от тях, онзи ден дойдоха. Тогава не се случи нищо лошо. Но вчера… Такова, трима от тях станаха и рекоха, че вече не са Чеда на Светлината. Хвърлиха си плащовете, яхнаха конете си и отпратиха, Лан изсумтя.
— Белите плащове се заклеват за цял живот. Какво направи командирът им?
— Тъкмо да направи нещо, добри господине, но друг от тях стана и обяви, че тръгвал да търси Рога на Валийр. После пък друг рече, че трябвало да тръгнат да търсят Дракона. Същият преди да напусне рече, че тръгвал за Равнината на Алмот. После други започнаха да приказват на жените по улиците едни неща, дето не са за разправяне, и да ги опипват. Жените се разпищяха, а Чедата се развикаха на онези, дето закачаха жените. Такава суматоха не бях виждал.
— Някой от вас не се ли опита да ги спре? — попита Перин.
— Добри ми господине, като ви гледам, тая секира, дето я носите на кръста, знаете как да я използвате, но никак не е лесно да се изправиш срещу мъже с мечове, ризници и прочие, когато си знаеш само метлата и мотиката. Останалите Бели плащове, онези, които не бяха се отметнали, сложиха край на суматохата. За малко да наизвадят мечовете. Но не това бе най-лошото. Още двама просто се побъркаха — сякаш пък другите бяха нормални. Тия двамата започнаха да се дерат, че Джарра била пълна с Мраколюбци. Опитаха се да опожарят селото — викаха, че щели да го направят на едното нищо! — като се започне със „Скока“. Можете да видите петната от изгоряло отзад, където започнаха. Сбиха се с другите Бели плащове, когато се опитаха да ги спрат. Белите плащове, които бяха останали, ни помогнаха да го потушим, завързаха здраво ония двамата, качиха се на конете и си тръгнаха за Амадиция, Добре че се отървахме, ако ме питате, и дано хич не се връщат повече.