— Не мога да обещая нищо — каза Перин. — Но ще поговоря с нея. Лоиал, ще останеш да правиш компания на Симион, докато поговоря с Моарейн?
— Разбира се — избоботи огиерът. Симион се сепна, когато ръката на Лоиал хвана половината му гръд покрай рамото. — Той ще ме заведе в стаята ми и ще поприказваме. Я ми кажи, Симион, какво знаеш ти за дърветата?
— Д-д-дърветата ли, д-д-добри огиере?
Перин ги остави, забърза по тъмния коридор. Почука на вратата на Моарейн, едва изчака нейното „Влез“ и нахълта.
Половин дузина запалени свещи показваха, че най-добрата стая на „Скока“ не е чак толкова добра, въпреки че единственото легло беше с високи дървени стълбове, поддържащи балдахин, и дюшекът не изглеждаше толкова сплъстен като неговия. На пода беше опъната шарена постелка и вместо дървени столове имаше два тапицирани. Като се изключеше всичко това, стаята не изглеждаше с нищо по-различна от неговата собствена. Моарейн и Лан стояха пред студената камина и, изглежда, се бяха унесли в разговор. Айез Седай не остана доволна от това, че са ги прекъснали. Лицето на Стражника беше невъзмутимо като изсечено от камък.
— Значи Ранд е бил тук — започна Перин. — Симион си спомня за него.
Моарейн изсъска през зъби.
— Каза ти се да си държиш устата затворена — изръмжа Лан. Перин се извърна да погледне Стражника, Това беше по-лесно, отколкото да издържи суровия поглед на Моарейн.
— Как можехме да разберем дали е бил тук, без да питаме? Хайде кажи. Напуснал е снощи, ако ви интересува, тръгнал е на изток. И е говорил, че някой го преследва, че иска да го убие.
— На изток. — Моарейн кимна. Изключителното спокойствие в гласа и рязко противоречеше на неодобрителния й поглед. — Това е добре да се знае, макар че така и трябва да е, ако е тръгнал за Тийр. Но аз бях сигурна, че е бил тук, още преди да чуя за Белите плащове, а те напълно го потвърдиха. Ранд почти със сигурност е прав за едно нещо, Перин. Не мога да повярвам, че ние сме единствените, които се опитват да го намерят. А ако те разберат за нас, като нищо могат да се опитат да ни спрат. Достатъчно ни е да се мъчим да настигнем Ранд, та да си докарваме и това на главите. Трябва да се научиш да си държиш езика зад зъбите, докато аз не ти кажа да говориш.
— Белите плащове! — възкликна невярващо Перин. „Да си държа езика? Огън да ме гори дано, ако го направя!“ — Но как са могли те да ти го подскажат?… Лудостта на Ранд! Да не е заразителна?
— Не лудостта му — каза Моарейн, — доколкото изобщо е стигнал дотам, че да го наричаме луд. Перин, той е по-силен тавирен от всеки друг от Приказния век насам. Вчера, в това село, Шарката… се е раздвижила, заформила се е около него като глина върху калъп. Тези сватби, Белите плащове, всичко това е достатъчно, за да се досети човек, че Ранд е бил тук, за всеки, който умее да се вслушва. Перин въздъхна.
И това ли ще срещаме навсякъде, откъдето е минал? Светлината да ни е на помощ, но ако след него са тръгнали твари на Сянката, ще могат да го проследят не по-трудно от нас.
— Може би — каза Моарейн. — А може би не. Никой не знае нищо за толкова силен тавирен като Ранд. — Поне веднъж изглеждаше обезпокоена, че не знае нещо. — Артур Ястребовото крило е бил най-силният тавирен, за когото са останали писмени възпоминания. Но дори и Ястребовото крило не е бил толкова силен, колкото е Ранд.
— Казано е — вметна Лан, — че понякога хората, които се намирали в една стая с Ястребовото крило, говорели истината, макар да искали да излъжат, взимали решения, които дори и не съзнавали, че обсъждат. Моменти, в които всяко хвърляне на зара, всяко обръщане на картите ставало според неговото желание. Но само понякога.
— Искате да кажете, че не знаете — каза Перин. — И че той може да остави диря от сватби и полудяващи Бели плащове по целия път до Тийр.
— Искам да кажа, че знам само това, което може да се знае — сряза го Моарейн. Тъмноокият й поглед плесна Перин като камшик, — Шарката се втъкава тънко около тавирен и някои могат да проследят формата на тези нишки, стига да знаят къде точно да гледат. Внимавай езикът ти да не разплете повече от онова, което ти се полага да знаеш.
Въпреки волята си Перин присви рамене, сякаш наистина го биеха.
— Е, този път поне трябва да сте доволни, че си отворих устата. Симион знае, че си Айез Седай. Моли да Излекуваш брат му Ноам от някаква болест. Ако не бях заговорил, нямаше и да се осмели да помоли, но пък можеше да започне да приказва на приятелите си.