Така изкачиха планинския склон и се заспускаха надолу, за да преминат една гориста долина с голям поток струеше студен в дъното и, дълбок до конско коляно. Една от планинските канари в далечината беше издялана в подобие на два извисяващи се силуета. На мъж и жена както му се струваше на Перин, макар ветровете и дъждът отдавна да ги бяха направили неясни. Дори Моарейн твърдеше, че не е сигурна кои би трябвало да са, нито кога е бил изсечен гранитът.
Белоперки и дребни пъстърви отскачаха от копитата на конете като сребро, проблясващо сред чистата вода. Една пасяща сърни надигна колебливо глава, изгледа изкачващата се на брега на потока група ездачи и хукна сред дърветата, а една планинска котка, със сиви ивици и петна по козината, сякаш изникна от земята, изгледа конете за миг, махна с опашка и хукна след побягналата сърна. И все пак из планината още се мяркаше малко живот. Тук-там птици кацаха по голите клони или кълвяха по земята там, където снегът се бе стопил. След няколко седмици щяха да са повече, но още не беше дошло времето. Повече гарвани не зърнаха. Късно следобед Перин преведе групата между два стръмни планински ската, чиито снежни върхове както винаги бяха обвити в облаци и изви нагоре покрай по-малък поток, подскачащ надолу сред сиви скали на малки водопади. Птица изпя сред дърветата, друга й отвърна, някъде по-нагоре. Перин се усмихна. Зовът на синугата. Птица от Граничните земи Никой не можеше да мине по този път, без да бъде забелязан. Той потри нос и не погледна към дървото, откъдето се беше обадила първата „птица“. Пътеката се стесни, колкото да може да премине само един човек на кон, потокът също.
Перин чуваше зад гърба си тихото мърморене на Лейа. Погледна я през рамо. Тя хвърляше тревожни погледи към стръмните склонове от двете им страни и несигурно надвисналите от тях дървета. Изглеждаше невъзможно да не паднат. Шиенарците яздеха спокойно, най-после започнали да се отпускат. Изведнъж пред тях се разтвори овална котловина. Стените й бяха стръмни, но не чак толкова недостъпни, колкото прохода, през който току-що бяха минали. Потокът течеше от малък извор от далечния й край. Острият поглед на Перин засече мъж с перчем на шиенарец, скрит сред клоните на един дъб вляво. Ако беше изпяла червенокрила сойка вместо синуга, той нямаше да е сам н пътят навътре нямаше да е лесен. Шепа мъже можеха да удържат този проход срещу цяла армия.
Сред дърветата се мяркаха добре прикрити дървени колиби. Миришеше на хора и коне, на готвене и горящи огньове. На висок пилон висеше отпуснато дълго бяло знаме. Фигура, висока поне един път и половина колкото останалите, седеше върху дънер и четеше книга, която изглеждаше твърде малка в огромните й шепи. Вниманието на съществото изобщо не се отклони дори когато единственият човек без перчем на темето извика:
— Значи все пак я доведохте, нали? Пък аз си мислех, че този път няма да се върнете за през нощта. — Беше глас на млада жена, но тя бе облечена в момчешко палто и бричове, а косата й беше подстригана късо.
Порив на вятъра нахлу в котловината и развя знамето в цялата му дължина. За миг съществото на него сякаш яхна вятъра. Четирикрака змия със златни и пурпурни люспи, златиста грива като на лъв, а стъпалата й — увенчани с по пет златни нокътя. Знаме от легендите. Знаме, което повечето хора нямаше да разпознаят, ако го видеха, но щяха да изпитат ужас, научеха ли името му. Перин махна с ръка в жест, който обгърна всичко, и каза:
— Добре дошла в стана на Преродения Дракон, Лейа.
Глава 2
Сайдин
Туатанката хвърли поглед към знамето, което отново провисна отпуснато, после към хората около огъня. Особено към четящия, който бе един път и половина по-висок от Перин и два пъти по-едър от него.
— С вас има огиер. Виж ти, кой да помисли… — Тя поклати глава. — Къде е Моарейн Седай? — Знамето на Дракона сякаш не я интересуваше изобщо.
Перин посочи грубата колиба, най-горе на отсрещния склон. Със стени и стръмен покрив от неодялани дървета, тя беше най-голямата от всички, и все пак не много голяма — може би само колкото да може да се нарече къщурка вместо колиба.
— Онази там е нейната. Нейната и на Лан. Той е Стражникът й. Щом пийнете нещо топло…
— Не. Трябва да говоря с Моарейн.
Той не се изненада. Щом пристигнеха, всички жени настояваха да говорят с Моарейн незабавно и насаме. Вестите, които след това Моарейн решаваше да сподели с останалите, невинаги изглеждаха особено важни, но жените проявяваха настойчивостта на ловец, преследващ последния жив заек на света, за да нахрани умиращото си от глад семейство. Полузамръзналата стара просякиня бе отказала одеяла и чиния горещо варено и се бе дотътрила по склона до колибата на Моарейн все така босонога през все още сипещия се сняг.