Перин не бе изненадан, въпреки че се почувства леко смутен. Да спориш с една Айез Седай! Припомни си всички приказки, които беше слушал като дете. Айез Седай, които караха тронове и държави да танцуват под невидимите им конци. Айез Седай, в чиито дарове винаги имаше уловка, чиято цена винаги изглеждаше по-малка, отколкото би повярвал човек, и все пак винаги се оказваше много по-голяма, отколкото би могъл да си представиш. Айез Седай, чийто гняв би могъл да накара земята да се разтвори и да предизвика мълнии. Някои от приказките бяха неверни, сега той го знаеше. И в същото време не казваха и половината от истината.
— По-добре да ида при него — каза той. — След споровете им той винаги се нуждае от някой, с когото да поговори. — А освен Моарейн и Лан имаше само още трима — Мин, Лоиал и той самият — които не зяпаха в Ранд, сякаш стои по-високо и от кралете. А от тримата само Перин го познаваше отпреди.
Той се заизкачва по склона, спирайки се само колкото да погледне към затворената врата на колибата на Моарейн. Лейа беше вътре както и Лан. Стражникът рядко си позволяваше да се отдалечи много от своята Айез Седай. Много по-малката колиба на Ранд се намираше по-ниско, добре скрита сред дърветата, настрани от останалите. Беше се опитал да живее по-надолу, сред останалите мъже, но непрестанното им благоговение го беше отблъснало. Сега стоеше настрана, самотен. Твърде самотен, според Перин. Но той знаеше, че сега Ранд не се беше запътил към колибата си.
Перин забърза към едната страна на котловината, където склонът изведнъж се превръщаше в стръмна канара, висока петдесет крачки, гладка, покрита само на места с жилав мъх. Знаеше точно къде се намира цепнатината в скалата, отвор, през който едва можеше да провре раменете си. Беше като да преминеш през тунел.
Цепнатината се точеше на половин миля, след което рязко отваряше в овраг с дъно, покрито със скали и балвани, стръмните склонове бяха гъсто покрити с бор и елак. Дълги сенки се протягаха откъм слънцето, кацнало върху планинските ридове. Стените на това място бяха гладки, с изключение на процепа, и толкова стръмни, сякаш някой гигантски топор се беше забил в планините. Беше много по-защитимо от котловината, само че нямаше нито поток, нито извор. И никой не идваше тук. Освен Ранд, след караниците си с Моарейн.
Ранд бе застанал недалече от входа, опрял гръб на един груб боров ствол, и се взираше в разтворените си длани, Перин знаеше че на всяка от тях има по една жигосана в плътта чапла, Ранд не помръдна, когато ботушът на Перин изскърца върху камък зад него.
А после изведнъж започна да декламира тихо, без да вдига очи от ръцете си:
Потръпна и пъхна длани под мишниците си.
— Никакви Дракони! — изсмя се той дрезгаво, — Все още не. За миг Перин впери очи в него, безмълвен. Мъж, който можеше да прелива Единствената сила. Мъж, обречен да обезумее от покварата на сайдин, мъжката половина на Верния извор, и който със сигурност щеше да унищожи всичко около себе си в своето безумие. Мъж — нещо! — което всеки обикновен човек по света бе научен да ненавижда и от което да се бои още от дете. Само че… трудно му беше да престане да вижда в Ранд момчето, с което беше отраснал. „Как може човек просто да престане да бъде нечий приятел?“ си избра един гладък малък балван, седна и зачака.
След малко Ранд извърна глава към него и го погледна.
— Смяташ ли, че Мат е добре? Толкова зле изглеждаше, когато го видях последния път.
Би трябвало вече да е добре.
„Вече трябва да е пристигнал в Тар Валон. Там ще го Изцерят. А Нинив и Егвийн го пазят от беди.“ Егвийн и Нинив, Ранд, Мат и Перин. Петимата от Емондово поле в Две реки. Малцина външни хора бяха идвали в Две реки, освен по някой амбулант от време на време и търговци-прекупвачи веднъж в годината, за да изкупят вълна и табак. Почти някой от местните не бе напускал областта. Докато Колелото не ги избра за своите тавирен и петимата прости младежи от селцето не можеха повече да останат в родния си край. Не можеха повече да останат това, което бяха. Ранд кимна и се умълча.
— Напоследък… — Перин се окашля, — напоследък се хващам, че ми се ще пак да си бъда ковач. А ти… иска ли ти се пак да си прост пастир?
— Дълг — промърмори Ранд. — Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина. Така казват в Шиенар. „Тъмния се е размърдал. Последната битка иде. И Прероденият Дракон трябва да се възправи срещу Тъмния в Последната битка, инак Сянката ще покрие всичко. Колелото на Времето ще бъде строшено. Всеки Век ще бъде пресътворен от Тъмния по негов образ и подобие.“ А съм само аз. — Той се разсмя тъжно и раменете му се разтресоха. — Получих дълга, защото няма друг, нали така?