Вратата се отвори и ситнешком влезе Шарбон, пълничък мъж, стиснал кошница в ръце. Той се спря и зяпна към Карридин.
— Господарю, добре ли сте? Простете ми, че не бях тук, господарю, но излязох да купя плодове и…
Със здравата си ръка Карридин изби кошницата от ръцете му — ябълките се затъркаляха по килимите, — после зашлеви слугата през лицето.
— Простете ми, господарю — проплака Шарбон.
— Донеси ми хартия, перо и мастило — изръмжа Карридин. — Побързай, тъпак! Трябва да изпратя заповеди.
„Но какви? Какви?“ Шарбон заситни към изхода да изпълни нареждането, а Карридин се взря в жлебовете, издълбани в масата, и потръпна.
Глава 1
Очакване
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век. Век, чието идване предстои, и Век отдавна минал, в Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
Из дълги долини повя вятърът, долини синкави от утринната мъгла, увиснала във въздуха, къде осеяни с иглолистни дървеса, къде оголени, по места, по които скоро щяха да поникнат треви и диви цветя. Виеше през полузаровени руини и рухнали паметници, забравени като онези, що ги бяха издигнали. Застена в проходите отколешни процепи сред върхове, покрити с шапки сняг, който нивга не се топеше. Тлъсти облаци се скупчваха по планинските върхове и снегът и белите им валма ставаха едно цяло.
В низините зимата си отиваше или си бе отишла, но тук все още се държеше, прошарила планинските склонове с бели петна. Само вечнозелените дървета се загръщаха в листа и иглички. Всички други клонаци стърчаха оголени, кафяви и сивкави над скалите и все още неразрохналата се пръст. Нямаше звук, освен стържещия над снежните преспи и камъка устрем на вятъра. Земята сякаш чакаше. Очакваше да изригне нещо.
Възседнал коня си и сврян сред гъсталака, Перин Айбара потръпна и придърпа подшитото с кожа наметало около тялото си, колкото му позволяваше дългият лък в едната ръка и голямата секира с форма на полумесец на колана му. Добра беше секирата, от хладна стомана; самият Перин беше раздухвал огъня в деня, в който майстор Люхан я бе изковал. Вятърът проникваше през наметалото, дърпаше гуглата от рошавите му къдрици и го пронизваше през дебелото палто; той размърда пръстите на краката си в ботушите, за да ги стопли, и помръдна върху седлото, но не мислеше за студа. Измери с поглед петимата си спътници и се зачуди дали и те го усещат. Не чакането, заради което бяха изпратени тук. Нещо друго.
Стъпко, конят му, също се размърда и отметна глава. Беше нарекъл така сиво-кафявия жребец заради бързата му стъпка. Стъпко като че ли долавяше раздразнението и нетърпението на ездача си „Омръзна ми цялото това очакване, цялото това седене, докато Моарейн ни държи стиснати като в клещи. Светлината да изгори дано Айез Седай! Кога ли ще свърши всичко това?“
Неволно подуши вятъра. Преобладаваше конска миризма, миризма на хора и човешка пот. Заек е пробягал през тези дървета съвсем наскоро, страх бе изпълнил бягството му, но подгонилата го лисица не го беше убила тук. „Току-виж ми се запушил носът от този вятър.“ Дори му се дощя да стане така. „И ако стане, няма да позволя на Моарейн да направи нищо.“
Някъде в дъното на мозъка си усети гъделичкане. Отказа да си го признае и не спомена нищо на спътниците си.
Другите петима седяха на седлата си, стиснали в готовност късите си лъкове, с очи, претърсващи небето, както и осеяните с рехава гора склонове надолу. Не изглеждаха смутени от вятъра, развяващ плащовете им като пряпорци. Дръжка на двуръчен меч стърчеше над рамото на всеки през процеп в плаща. Голите им глави, обръснати, с изключение на дългите опашки на теметата, караха Перин да изпитва още повече студ. За тях това време вече беше почти пролетно. Всичката мекота бе изчукана от тях в някаква по-яка ковачница от онази, която той помнеше. Бяха шиенарци, от Граничните земи горе на север, чак при Великата Погибел, където набезите на тролоци можеха да ги споходят всяка нощ и където дори търговците и стопаните трябваше да носят меч или лък на път. А тези мъже не бяха стопани. Бяха войници по рождение.