Ако се придържаше по просеката, по която бе поела, жената щеше да мине на цели тридесет крачки покрай горичката. С очи, приковани в земята, тя не показваше никакъв признак, че е забелязала мъжете, скрити сред дърветата.
Перин пришпори жребеца си и сивият подскочи напред, хвърляйки сняг под копитата си, Юно тихо изкомандва:
— Напред!
Жената се стресна и рязко дръпна юздите на кобилата. Ездачите спряха пред нея в дъга и я загледаха. Бродерията с привличащо очите синьо в шарката, известна като „тайренска плетеница“, правеше наметката й още по-ярка. Не беше млада — сиви кичури се виждаха в косата й там, където качулката не беше я прикрила — но по лицето й почти нямаше бръчки, освен че се бе навъсила неодобрително, оглеждайки оръжията им. Но и да бе разтревожена от това, че среща сред дивите планини въоръжени мъже, не го показа. Ръцете й лежаха спокойно върху високия лък на старото, но добре запазено седло. И не миришеше на страх.
„Престани с това!“ — каза си Перин и каза кротко, за да не я изплаши:
— Казвам се Перин, добра госпожо. Ако имате нужда от помощ, ще направя, каквото мога. Ако не, вървете си миром със Светлината. Но освен ако Туатан не са променили обичаите си, вие сте твърде далече от фургоните си.
Тя ги огледа изпитателно за миг. В тъмните й очи се долавяше нежност, нещо присъщо за хората от Пътуващия народ.
— Търся… една жена. — Преходът бе едва забележим, но се долови. Не търсеше каква да е жена, а Айез Седай.
— Има ли си тя име, добра госпожо? — попита Перин. Беше го правил твърде много пъти през последните няколко месеца, за да има нужда от отговора й, но нали дори желязото се похабява при липса на грижа.
— Казва се… Понякога я наричат Моарейн. Моето име е Лейа. — Перин кимна.
— Ще ви заведем при нея, госпожо Лейа. Имаме топли огньове и топла храна също. — Но не побърза да дръпне юздите. — Вие как ни намерихте? — Беше задавал този въпрос и преди, всеки път, когато Моарейн го изпращаше да чака на определено от нея място жена, за която тя знаеше, че ще дойде. Отговорът щеше да бъде същият, както винаги, но той трябваше да попита.
Лейа присви рамене и отвърна колебливо.
— Ами… знаех, че ако мина по този път, все някой ще ме намери и ще ме заведе при нея. Просто… го знаех. Имам вести за нея.
Перин не я попита за вестите. Жените предаваха информацията, която носеха, само на Моарейн.
„А Айез Седай ни казва само това, което тя си избере.“ Айез Седай никога не лъжеха, но се говореше, че истината, която ти казва една Айез Седай, невинаги е истината, която си мислиш, че е, „Твърде късно е вече за опасения, нали?“
— Насам, госпожо Лейа — каза той и посочи нагоре към планината. Шиенарците, с Юно начело, тръгнаха по склона след Перин и Лейа. Мъжете от Граничните земи продължаваха да наблюдават зорко небето, както и земята, а последните двама следяха грижливо тила им. Известно време яздиха в пълна тишина, нарушавана само от тропота на конските копита, ту ровещи през ланския сняг, ту отхвърлящи камънак надолу по склона. От време на време Лейа хвърляше поглед към Перин, към лъка му, секирата, лицето. Но не проговаряше. При тези любопитни погледи той се помръдваше неловко на седлото и отбягваше очите и. Винаги се стараеше да даде известно време на непознатите преди сами да забележат цвета на очите му. Най-сетне той промълви:
— Изненадан съм, че виждам човек от Пътуващия народ. При вашите убеждения…
— Възможно е да се противопоставиш на злото и без да вършиш жестокост. — В гласа й се съдържаше простотата на човек, изричащ очевидна истина.
Перин изръмжа кисело, но мигом се извини и промърмори:
— Дано да е тъй, както казвате, госпожо Лейа.
— Жестокостта вреди на извършителя точно толкова, колкото и на жертвата — отвърна му Лейа спокойно. — Тъкмо затова ние бягаме от онези, които ни вредят, за да ги предпазим от щетите, които си нанасят сами, не по-малко, отколкото за да спасим себе си. Ако вършим жестокост, противопоставяйки се на злото, скоро ще се окажем не по-различни от онова, срещу което се борим. Тъкмо със силата на своята вяра се сражаваме със Сянката.