Перин не можа да се въздържи да не изсумти пак.
— Госпожо, надявам се никога да не ви се наложи да се изправите срещу тролоците със силата на своята вяра. Силата на техните мечове ще ви съсече на място.
— По-добре е да умреш, нежели… — почна тя, но гневът му го накара да я прекъсне. Гневът, който тя просто не можеше да изпита. Гневът от това, че тя наистина бе готова да умре, вместо да навреди някому, колкото и зъл да е той.
— Ако побегнете, те ще ви догонят и ще ви убият, и ще изядат трупа ви. Могат и да не изчакат, докато се превърне в труп. Тъй или иначе, вие ще сте мъртва и злото ще с победило. А има и човеци, които са не по-малко жестоки. Мраколюбци и други. Повече, отколкото бих повярвал и аз, само допреди година. Само Белите плащове да решат, че вие, Калайджиите, не ходите в Светлината, и ще видите колко ще ви опази силата на вашата вяра. Тя го изгледа пронизваше.
— И все пак ти не си щастлив със своите оръжия.
Как го разбра? Той разтърси глава раздразнено, къдриците му се люшнаха.
— Създателят е направил този свят — промърмори той. — Не аз. Аз съм длъжен да живея в този свят — такъв, какъвто е.
— Толкова тъжен и толкова млад — отрони тя тихо. — Защо си толкова тъжен?
— Трябва да гледам, а не да говоря — отвърна той отсечено. — Едва ли ще ми бъдете благодарна, ако ви изгубя. — Сръга Стъпко, за да сложи край на разговора, но продължи да усеща погледа й върху себе си. „Тъжен? Не съм тъжен, просто… О, Светлина, знам ли? Би трябвало да има и по-добър начин, това е.“ Настойчивият сърбеж отново се появи в тила му, но погълнат от усилието да пренебрегне погледа на Лейа в гърба си, той преодоля и него.
Така изкачиха планинския склон и се заспускаха надолу, за да преминат една гориста долина с голям поток струеше студен в дъното й, дълбок до конско коляно. Една от планинските канари в далечината беше издялана в подобие на два извисяващи се силуета. На мъж и жена както му се струваше на Перин, макар ветровете и дъждът отдавна да ги бяха направили неясни. Дори Моарейн твърдеше, че не е сигурна кои би трябвало да са, нито кога е бил изсечен гранитът.
Белоперки и дребни пъстърви отскачаха от копитата на конете като сребро, проблясващо сред чистата вода. Една пасяща сърна надигна колебливо глава, изгледа изкачващата се на брега на потока група ездачи и хукна сред дърветата, а една планинска котка, със сиви ивици и петна по козината, сякаш изникна от земята, изгледа конете за миг, махна с опашка и хукна след побягналата сърна. И все пак из планината още се мяркаше малко живот. Тук-там птици кацаха по голите клони или кълвяха по земята там, където снегът се бе стопил. След няколко седмици щяха да са повече, но още не беше дошло времето. Повече гарвани не зърнаха. Късно следобед Перин преведе групата между два стръмни планински ската, чиито снежни върхове както винаги бяха обвити в облаци и изви нагоре покрай по-малък поток, подскачащ надолу сред сиви скали на малки водопади. Птица изпя сред дърветата, друга й отвърна, някъде по-нагоре. Перин се усмихна. Зовът на синугата. Птица от Граничните земи. Никой не можеше да мине по този път, без да бъде забелязан. Той потри нос и не погледна към дървото, откъдето се беше обадила първата „птица“. Пътеката се стесни, колкото да може да премине само един човек на кон, потокът също.
Перин чуваше зад гърба си тихото мърморене на Лейа. Погледна я през рамо. Тя хвърляше тревожни погледи към стръмните склонове от двете им страни и несигурно надвисналите от тях дървета. Изглеждаше невъзможно да не паднат. Шиенарците яздеха спокойно, най-после започнали да се отпускат. Изведнъж пред тях се разтвори овална котловина. Стените й бяха стръмни, но не чак толкова недостъпни, колкото прохода, през който току-що бяха минали. Потокът течеше от малък извор от далечния й край. Острият поглед на Перин засече мъж с перчем на шиенарец, скрит сред клоните на един дъб вляво. Ако беше изпяла червенокрила сойка вместо синуга, той нямаше да е сам и пътят навътре нямаше да е лесен. Шепа мъже можеха да удържат този проход срещу цяла армия.
Сред дърветата се мяркаха добре прикрити дървени колиби. Миришеше на хора и коне, на готвене и горящи огньове. На висок пилон висеше отпуснато дълго бяло знаме. Фигура, висока поне един път и половина колкото останалите, седеше върху дънер и четеше книга, която изглеждаше твърде малка в огромните й шепи. Вниманието на съществото изобщо не се отклони дори когато единственият човек без перчем на темето извика: