Выбрать главу

— Странно — промълви тя. — Как се получава така, че си толкова загрижен за туатанката. Те са изключително мирни, а аз виждам толкова жестокост около…

Той извърна глава настрани и тя изведнъж млъкна.

— Туатанката ли? — избръмча един глас, като на огромен горски бръмбар. — Какво туатанката?

Огиерът пристъпи до тях край огъня, отбелязал мястото на книгата си с пръст, дебел като наденица. Тънка струйка дим от табак се виеше от лулата в другата му ръка. Тъмнокафявото му вълнено палто бе закопчано до шията и падаше до коленете над загърнатите чизми. Перин едва достигаше до гърдите му.

Лицето на Лоиал беше като на плашило с нос като зурла и прекалено широка уста. Очите му бяха с размери на чинийки, дебели вежди провисваха като мустаци почти до бузите му, а от ъглестите му клепнали уши стърчаха на туфи дълги косми. Човек би могъл да го вземе за тролок, въпреки че повечето хора смятаха тролоците за толкова приказни същества, колкото и огиерите.

Широката усмивка на Лоиал се стопи и очите му примигваха, когато усети, че ги е прекъснал. Перин се зачуди как е възможно някой да се бои от огиера дълго време. И все пак според някои стари предания огиерите бяха яростни и неумолими врагове. Не можеше да го повярва. Огиерите не бяха врагове на никого.

Мин каза на Лоиал за пристигането на Лейа, но не и за това, което бе видяла. Обикновено запазваше в тайна онова, което виждаше, особено когато виденията й бяха лоши. Вместо това добави:

— Би трябвало да разбираш, Лоиал, какво изпитвам, заклещена тук сред Айез Седай и тези хора от Две реки.

Лоиал издаде уклончив звук, но Мин, изглежда, го възприе като съгласие.

— Да — подчерта тя. — Добре си бях, живеех си живота в Бейрлон така както ми харесваше, но изведнъж ме сграбчиха за гушата и ме запокитиха Светлината знае къде. Е, така ми се полага. Животът ми престана да си бъде мой, откакто срещнах Моарейн. И тези селянчета от Две реки. — Тя завъртя очи към Перин, кисела усмивка изкриви устните й. — Единственото, което исках, бе да си живея както ми се харесва, да се влюбя в някой мъж, когото сама си избера… — Бузите й изведнъж поруменяха и тя се окашля. — Искам да кажа, какво толкова лошо има в това да искаш да си живееш своя живот, без цялата тази бъркотия?

— Тавирен — започна Лоиал. Перин му махна с ръка да млъкне, но човек трудно можеше да задържи огиера, камо ли да го спре, щом веднъж го обземеше ентусиазмът. Смятаха го за изключително припрян, поне според огиерските представи за припряност. Лоиал напъха книгата си в джоба на палтото и продължи, размахвайки лулата. — Всички ние, животът на всеки от нас влияе на живота на другите, Мин. Докато Колелото на Времето ни втъкава в Шарката, жизнената нишка на всеки от нас тегли и завлича жизнените нишки на съществата около нас. Тавирен са същото, само че много, много повече. Те придърпват цялата Шарка — за известен срок поне, принуждавайки я да се оформя около тях. Колкото по-близо си до тях, толкова повече ти влияят лично. Казано е, че ако попаднеш в една и съща стая с Артур Ястребовото крило, можеш да усетиш как Шарката се преподрежда сама. Не знам доколко е вярно това, но съм чел, че е било така. Но това нещо не действа еднопосочно. Самите тавирен биват запридани в по-дебела нишка от нас останалите, с по-малко възможности за избор.

Перин направи гримаса. „И как ужасно малко са онези от тях, които имат значение.“

Мин тръсна глава.

— Просто ми се щеше да не бяха толкова… толкова ужасно тавирен през цялото време. Тавирен те теглят от една страна. Айез Седай ти се бъркат в живота от друга. И какво остава за една жена?

Лоиал помръдна рамене.

— Много малко, предполагам, поне докато е близо до тавирен.

— Сякаш съм имала някакъв избор — изръмжа Мин.

— Това ти е добрата орисия… или лошата, ако така гледаш на нещата. Да попаднеш не на един, а на цели трима тавирен. Ранд, Мат и Перин. Аз самият го смятам за добра орисия, и щях да го смятам, дори да не ми бяха приятели. Мисля, че бих могъл дори… — Огиерът ги изгледа, внезапно засрамен, и ушите му клепнаха. — Обещавате ли, че няма да ми се смеете? Мисля, че бих могъл да напиша книга за това. Водя си бележки.

Мин му се усмихна приятелски и ушите на Лоиал отново щръкнаха.

— Това е чудесно — каза му тя. — Но някои от нас се чувстват като кукли на конци, танцуващи под ръцете на тези наши тавирен.

— Не съм го искал — избухна Перин. — Не съм го искал.